Но този, който нацели студено време или киша, повече няма да стъпи в Норвегия. Център на провинция Телемарк е долината Моргедал. В средата на 19-ти век един от жителите й, селянинът Цондре Норхеим, направил малка ски-революция.

Въпреки 4-хилядолетната традиция, той започнал да използва крепежи, позволяващи да се променя направлението на возенето и въобще да се придвижва на ски доста по-свободно. Дървеният храм в Хеддал е най-голямата каркаска църква в Норвегия.

Този стил църковна архитектура е изобретен от викингите приели от английски монаси християнството през 11-ти век. Когато мисионерите обяснили, че разбойническите нападения са грях, викингите започнали да използуват опита си при конструиране в мирния живот. Така в селищата им се появили постройки, напомнящи на бойни укрепления.

Вярата в Христос се смесвала с езическите вярвания. Много църкви били построени недалеч от по-ранни култови места, а по стените на храмовете се появили изображения на митични животни и демони. „Розе майлинг“ е розова живопис, традиционно народно изкуство.

Освен цветовете, в картините има и фолклорни мотиви, родили се още преди християнските времена. Повечето главни църкви в Скандинавия и по границите й били построени през 12-13 век. В Норвегия те били почти хиляда. Но до днес са се запазили само няколко десетки.

„Изкуство и традиция“ такава е рекламата в туристическите пътеводители за долината Сетездал. Това е един голям музей на открито, в който занаятчиите създават произведенията си така, както предците им преди стотици години. Основната специалност в региона винаги е била обработката на сребро.

Работилницата „Силвартун“ на Мариане Берг е нещо повече от занаятчийско предприятие. Тук почти ежедневно има изпълнения на фолклорни ансамбли, запознаващи зрителите с националните танци и мелодии. В този дървен дом от 17-ти век се намира „Музей за народни музикални инструменти и старинни предмети от бита“.

Съхранението на отминалите традиции може да носи добър доход. Рядко някой турист ще си тръгне оттук без да си купи за спомен някоя сребърна дреболийка. 14 възела или 25 км/ч. това е добро постижение за най-стария витлов параход. „Скибладнер“ циркулира по езерото Мьоса между градовете Ейдсвол и Лилехамер от месец август 1956-та год.

Името му има митологичен корен. „Скибладнер“ е името на легендарния кораб на бог Фрейр /или Фрьой/. За него вятърът бил винаги попътен, той можел да побере всякакво количество войни и можел да се сгъне като кърпа. Долината Гудбрандсдал е от южната страна на езерото Мьоса.

Благодарение на централното й разположение тук още през Средновековието имало оживено движение, от което местните жители имали изгода. А днес печелят от туристите. От зимната олимпиада в Лилехамер през 1994-та год. тази долина стана световно известна. Не всички са доволни от това, че някога спокойното градче се е превърнало в място за обикаляне на туристи.

Но от друга страна, туристите оставят тук много пари. Затова си струва да се замислят за създаване на нови развлечения. Лилехамер доказа на света, че олимпийските игри могат да бъдат проведени без традиционния размах. Местността с 25 хил. души население е съхранила първичния си вид.

За разлика от много други градове, в които е имало зимни игри, тук няма изоставени и опустели след заминаването на спортистите олимпийски селца. Спомен от Олимпиадата е построеният в нейна чест Музей на изкуствата – Лилехамер Кунтсмюзеум. В Скандинавия изкуството не е привилегия на елита. Всеки може да бъде и творец, и съзерцател.

За това има съвсем просто обяснение. В дългите, зимни вечери, заниманията с музика, рисуване и занаяти, били начин за запълване на свободното време. Така норвежците станали възприемчиви към изкуството.

Музеят в Лилехамер представя произведения на известни норвежки художници: Вереншел, Крог и Едвард Мунк. Едвард Мунк рано загубил майка си, която починала от туберкулоза. Малко по-късно от същата болест починала и по-голямата му сестра.

С възпитанието на децата се заел деспотичният му баща. Семейната трагедия, заедно с пуританската религиозност оказали влияние върху целия живот и творчеството на художника. Например страховете и комплексите му илюстрира известната картина „Танцът на живота“.

Любовта и смъртта са основните мотиви в неговото творчество и много често те се преплитат. Любовта и смъртта са девиз на серията „Фризът на живота“ . Мария работи в „Майхауген“, музей на открито в Лилехамер.

Този скансен, основан в началото на 20-ти век, е идеално място, пресъздаващо уникално старинно село. Автор на идеята за скансена бил Андерс Сандвиг, занимавал се с история на изкуството по призвание, а по професия – стоматолог.

Но за лечението на зъби вместо пари, вземал стари мебели. А ако за лечението на пациента се изисквало повече работа, докторът вземал цели хамбари и сеновали.

Така Сандвиг станал собственик на нетипична колекция от местни старинни постройки, които после пренесъл на парчето земя, подарено му от града Лилехамер.

Тези престъпления, извършени в такъв голям размер, не закарали авторите пред съда, понеже едновременно те търсели нови морски пътища, откривали нови земи и острови, създавали картографски материал и съзнателно или несъзнателно помогнали за изграждането на британската колониална империя.

И едно нещо те никога и при никакви обстоятелства не забравяли: дали са действували със или без знанието на короната — винаги част от плячката, понякога половината, отивала в кралския двор.

Дрейк учил пиратския занаят при Хоукинз, негов осем години по-възрастен чичо. Хоукинз бил един от първите роботърговци, който карал негри от западноафриканския бряг, за да ги продава в Западна Индия.

През октомври 1562 г. Хоукинз с три кораба — „Соломон“ (120 тона), „Суолоу“ (100 тона) и „Джонъс“ (40 тона) — и с по-малко от 100 души екипаж предприел първата си експедиция по африканското крайбрежие. Там плячкосал няколко португалски кораба, отвлякъл от тях 300 негри-роби и отплавал за Хаити, гдето ги разменил срещу кожи, захар и бисери.

След завръщането си в родината Хоукинз подготвил второ плаване, за което кралицата му предоставила бившия ханзейски кораб „Исус от Любек“. С няколкостотин роби на борда той в 1565 година стигнал до Венецуела.

Ала испанският губернатор му отказал разрешение за продажба на робите. В края на краищата с хитрост и сила, макар и с много мъчнотии, Хоукинз успял да размени „черната стока“ срещу злато, сребро, бисери и скъпоценни камъни.

След като и това пътешествие било увенчано с успех, за 1567 година била подготвена трета, по-голяма експедиция. В своя дневник Хоукинз я описва така:

„На 2 октомври лето 1567-о нашите кораби «Исус» и «Миньон» с четири по-малки кораба отплаваха от Плимът. До 7-ми имахме хубаво време, сетне северно от нос Финистер се надигна голям щорм, който разпръсна нашата флота и унищожи големите лодки, които влачехме.“

След описание на бурята и няколко подробности около повторното събиране на флотата си Хоукинз продължава бележките си:

„При остров Гомера взехме вода, на 4 ноември плавахме покрай брега на Гвинея и на 18 ноември достигнахме Зелени нос. Тутакси стоварихме на сушата 150 души с тайната надежда да заловим негри. Ала с много мъки и загуби можахме да хванем само малцина.

С отровните си стрели туземците ни причиняваха малки, но затова пък още по-опасни рани. Самият аз бях ранен. Доста време прекарахме на гвинейския бряг и до 12 януари старателно търсихме по реките от Рио Гранде до Сиера Леоне. През същото това време не взехме повече от 150 негри на борда.“

В помощ на Хоукинз дошъл тогава слепият случай. При една племенна разпра го повикали на помощ срещу обещание да му оставят като роби всички военнопленници. По време на битката с вражеското племе в ръцете на англичаните попаднали кръгло 300 пленници, така че Хоукинз можел вече да отплава към Западна Индия с около 500 роби на борда.

Преди заминаването той предал на своя племенник Дрейк командата на 50-тонния „Джудит“, единия от четирите по-малки кораба на ескадрата. При продажбата на негрите в Америка пак възникнали затруднения.

Затова Хоукинз свалил в пристанището Рио де ла Хача една дебаркационна команда, плячкосал и опожарил част от града и заплашил, че ще вземе на борда и ще превърне в роби гражданите, ако те не купят от него „черната стока“. Търговията веднага потръгнала.

При завръщането у дома флотата попаднала сред силен щорм, „Исус“ получил пробойни и трябвало да го изоставят. Когато Хоукинз потърсил спасение в пристанището Сан Хуан де Улоа, там се натъкнал на испанска флота от 13 кораба, които веднага открили огън срещу омразните лютерански корсари. В сражението Хоукинз загубил три кораба, измъкнали се само „Миньон“ и „Джудит“ с Хоукинз и Дрейк на борда, двамата твърдо решени да отмъстят за поражението.

Много грижливо се подготвял Дрейк за своето първо самостоятелно плаване. Той не искал да търчи за американското злато покрай Африка и да се занимава с лов и търговия на роби, а решил да си го набави направо от испанците в Америка.

В 1572 година Дрейк с два кораба „Паша“ и „Лебед“ отплавал за Панамския провлак. С хората си изгорил и плячкосал града Портобело и само с 30 души от своя екипаж и 20 хугеноти, които се присъединили към него, навлязъл във вътрешността на страната.

При Номбре де Диос нападнали един испански керван от катъри на път от Перу за Портобело, който пренасял златни монети и други съкровища. После Дрейк отплавал покрай американския бряг и нападнал Веракрус, но с незначителен успех.

Още веднаж се върнал на юг, в една дръзка схватка абордирал няколко испански кораба. С богата плячка и с половината екипаж той се завърнал в Англия и там вече привлякъл вниманието на кралския двор. Екипирал три фрегати и като капер участвувал в борбата срещу въстанала Ирландия.

По време на един прием у кралицата той й предложил нов примамлив план: южно от Америка да търси Terra Australis, Южния континент, за чието съществуване науката само предполагала, и сетне да нападне испанците от западната страна на Америка.

Кралицата не само одобрила намерението на Дрейк, но заедно с мнозина висши благородници се заела с финансирането на това начинание. Приготовленията за новата експедиция се държали в най-строга тайна.

На 13 декември 1577 година с флота от пет кораба: „Пеликан“, „Елизабет“, „Мериголд“, „Лебед“ и „Кристофър“ и със 164 души Дрейк потеглил от Плимът в открито море. Флагманският кораб „Пеликан“ бил дълъг само 26 метра, широк 7 метра и около 200-тонен.

Преди да навлезе в Магелановия проток, Дрейк изоставил двата снабдителни кораба „Лебед“ и „Кристофър“, наредил да прегледат и ремонтират из основи „Пеликан“ и го прекръстил на „Златната кошута“.

С трите кораба, които му оставали, той преплавал протока и на 6 септември 1578 година навлязъл във водите на Тихия океан. Преди това, подобно на Магелан, Дрейк бил принуден да потуши бунт на борда на своя кораб. Назначил съд, изправил пред него подстрекателя на метежа — един пътник вън от състава на екипажа — и наредил да го екзекутират.

В силен щорм край западния бряг на Южна Америка той загубил „Мериголд“, а „Елизабет“ бил отнесен толкова надалеч, че капитанът му на своя глава решил да потегли обратно за Англия. Бурята носила цял месец на юг и „Златната кошута“, последния кораб от флотата.

Ала там Дрейк направил географското откритие, че южно от Магелановия проток се намира само един тесен нос, който очевидно е част от американския континент. От търсената Terra Australis нямало и следа.

Сега Дрейк се насочил към втората част от своята задача. Със „Златната кошута“ плавал на север до Валпарайсо, влязъл в пристанището и плячкосал града и черквите. Напълнили кораба с провизии и вода, ремонтирали ги и продължили плаването на север покрай брега, като разграбвали всички срещнати по пътя си населени места.

На 13 февруари 1579 година „Златната кошута“ влязла в пристанището на Лима. Намиращите се там дванадесет испански кораба били свалили такелажа си на сушата и изобщо не били готови за бой. По западния бряг на Америка испанците се чувствували абсолютно сигурни.

Корабите и натрупаните в Лима съкровища станали лесна плячка за Дрейк. В Лима англичаните дочули за испанския „кораб на съкровищата“ на име „Нуестра Сеньора де ла Консепсион“, който заради силното си въоръжение носел прозвището „Какафуего“ (Огнеплювач) и се намирал на път за Панама.

Всяка година този кораб плавал покрай брега на север и вземал на борда си от всички пристанища добива от сребърните мини и заграбените от испанците златни съкровища и други скъпоценности, за да ги откара до Панамския провлак.

Дрейк тутакси вдигнал всички ветрила и се впуснал да гони „Огнеплювача“. На 1 март, на косъм северно от екватора, той настигнал испанския галеон и след кратка огнева схватка успял да го абордира и завземе.

Плячката възлизала на 26 тона сребро, 26 фунта злато и 13 сандъка, пълни с пари, украшения и други ценности на обща стойност около 200 000 английски лири стерлинги. Когато претоварвали среброто на „Златната кошута“, един британски матрос изрекъл: „Сега отнеплювачът се превърна в среброплювач.“

Дрейк продължил плаването си още на север, абордирал друг голям търговски кораб и един ветроход, на който спипал двама пилоти с морските им карти и с навигационните бележки за прекосяването на Тихия океан.

На 15 април 1579 година той влязъл в Мексико през Гуаталко, последното испанско пристанище на западния американски бряг. По това време „Златната кошута“ била вече толкова претъпкана със скъпоценности, че екипажът грабел само злато и бисери, а среброто захвърлял.

В страната на дългите и студени зими всеки се старае с максимална полза да прекара малкото слънчеви дни. Морето винаги е имало особено значение за норвежците. Тази връзка добре се илюстрира от многобройните музеи на полуостров Бюгде.

Музеят „Фрам“ ни пренася в последните години на 19-ти век. Ето го едноименният експонат в музея, полярният кораб на норвежкия изследовател Фритьоф Нансен. В 1893-та год. Нансен с екипаж от 13 души се отправил към северния полярен кръг.

Планът им бил следният: корабът замръзва в ледовете и заедно с целия екип плава в океана. За съжаление не всичко станало според плана. Дрейфът бил твърде бавен, затова Нансен изоставил кораба. По-нататък заедно с Ялмар Йохансон тръгнали на ски и с шейни, запрегнати с кучета.

Спряло ги натрупване на ледове и полярниците били принудени да прекарат зимата в мъничка хижа, построена от камъни. Изминали цели три години, преди да ги спаси една британска експедиция и да се върнат на кораба си.

В 1926-та год. Амундсен, Елсуърт и Нобиле пресекли Арктика с дирижабъла „Норвегия“. Амундсен още тогава се ползвал със славата на велик пътешественик. Той бил първият човек, достигнал Южния полюс.

Това станало на 14 декември 1911-та год. Хиляда години преди съвременните изследователи, Северно море било пресичано от викингите. Походите на тези морски разбойници били възможни, благодарение на уникалните им бойни кораби.

Те имали средно 20-24 м дължина и от 40-80 места за гребците. Също така имали и мачта. Ладията от Озеберг, изложена в Музея на викингите, преди около хиляда години била закопана в едно село.

На кораба учените открили стотици скъпоценности и предмети за ежедневна употреба, даващи представа за уменията на викингите.

Колкото и да е странно, норвежците се отнасят доста равнодушно към култа за викингите, така популярен сред нашите съвременници. Добър пример в това отношение е некрополът в Борие, на юг от Осло.

В 1852-ра год. по време на строителни работи, тук били намерени гробове на вождове на викинги, пълни с безценни артифакти. Изследователите дошли с удивление до находките.

Резултатите от разкопките били предадени в музея, а на мястото, където били открити, не поставили дори табелки. Норвежците, както и шведите, са майстори на исторически експозиции под открито небе, така наречените „скансени“.

Почти във всяка област може да се срещне скансен, точно пресъздаващ картина на отминалите векове. Норвежкият народен музей в Осло обединява 170 исторически здания, сред които и първата в страната бензиностанция.

Цял живот съм носил в себе си детските си години. казал известният скулптор Густав Вигелан. През 1921-ва год. той сключил необичаен договор с властите в Осло.

Майсторът подарил на града своя скулптура получавайки в замяна част от парка Фрогнер. В парка тези скулптури били изложени, образувайки явно най-големия в историята на изкуствата авторски скулптурен комплекс.

Скулптурите символизират живота на човека с неговите радости и скърби, от раждането до смъртта. Влияние върху творчеството на Вигелан оказали детските му спомени, свързани с тежкия характер на баща му.

Отпечатък върху творенията на Вигелан наложил и страхът от отиващото си време. Страхувайки се от преждевременна смърт, скулпторът работел много, за да успее да изрази в камъка всичко замислено.

В 1943-та год., когато починал, творението му било завършено. Петдесет статуи от камък и бронз, петдесет образа на любовта, страха и преходността на човешкия живот.

В северния край на почти 100-километровия фиорд, е разположена столицата на страната – Осло. Старото й име е Кристиания. Първото впечатление от страната е, че тук има много гори и паркове. Повече от половината от площта на града е заета от зелени територии.

Главната улица на Осло потъва в зеленина. Именно тук през 11-ти век викингите направили своя крепост. Защо са избрали точно това място? Може би защото климатът в околността на Ослофиорд бил по-приятен, отколкото навътре в сушата. Осло е столица на млада държава.

Страната придобила пълна независимост чак в 1905-та год. Паметниците пред националния театър напомнят за годините на най-голям разцвет на норвежката литература и най-големите й представители, Бьорнсон и Ибсен.

Столичното кметство отначало не предизвиквало гордост у гражданите си. Жителите не дали лесно оценка за резиденцията на градските власти. Писателят Йохан Бойер със съжаление констатирал типичното за земляците си настроение.

„Що за провинциално мислене? То и заради него градът се намира в това състояние – зарязан от властите, презрян от жителите, не обичан от никого.” Днес норвежците възприемат столицата си далеч по-доброжелателно.

Може да се каже, че повод за гордост е улицата „Карл Йоханс Гате“ Алеите пресичат центъра на града и спират при паметника на крал Карл III Йохан, срещу кралския дворец. Когато се строяла тази резиденция, Йохан III бил крал на Швеция и Норвегия.

Роденият във Франция монарх, се сблъскал с нежеланието на норвежците да се подчиняват на Швеция. Те добре помнели 400-годишното владичество на Дания, която смятала Норвегия за своя провинция.

На неголемия полуостров до пристанището се издига средновековната крепост Акершус. През 16-ти век тук се случило едно събитие, което утвърдило негативното мнение за датчаните.

Било през 1502-ра год. Норвежките въстаници празнували придобиването на независимост, когато до стените на крепостта се приближила датската войска. Развявайки бели флагове, датчаните предложили да започнат преговори за собствената си капитулация.

Но излезлият от крепостта предводител на норвежците бил предателски убит. През 1534-та год. крал станал Кристиан III, две години по-късно върнал датското господство. През следващите 300 години Норвегия била провинция на Дания.

Днес, независимо от някогашната вражда, в крепостта Акершус съседствуват портрети на норвежци и датчани. Противоречието между двете страни е забравено отдавна. Разглеждането на Ейцвал, северно от столицата, е обезателна точка в програмата на всяка училищна екскурзия.

Тук през пролетта на 1814-та год. се срещнали 112 делегати на Националното събрание. Срещнали се, за да разработят конституцията на независима Норвегия. Макар в този момент страната да не е имала пълен суверинитет, основният закон станал важна стъпка по пътя към независимост и демокрация.

Днес Норвегия се приема като еталон по отношение свободата на личността и правата на човека. Норвежците са народ, който винаги е бил тясно свързан с морето. Това отчасти обяснява откритостта им към света и тяхната търпимост.

А според статистиките, Осло е най-скъпият град на света. До неотдавна той се смяташе и за най-скучният. Но в последните години градът се старае да преодолее този стереотип. Около пристанището има много кафенета.

Ако времето позволява, тук до късно вечер кипи живот. Градското пристанище се е специализирало за морски разходки, които могат да се поръчат за фирми или за групи. В цената влиза заплащането на екипажа и развлекателна програма.

Всеки ден на корабите под наем почиват по 2 хил. души. Най-известните екскурзионни корабчета са „Фроя“. За персонала на този старинен кораб днешният ден се различава от всички останали.

Те за пръв път се отправят в морето просто за собствено удоволствие, отбелязвайки по този начин професионалния си празник. „Фроя“ се отнасят към десетте най-стари кораби в света, но все още пригодни за плаване. Никой не знае кога точно са били построени „Фроя“. Вероятно преди 1857-ма год.

В 1555 година френски пирати, предвождани от Жак дьо Сори и Франсоа льо Клер, ненадейно и отчаяно дръзко атакували Хавана, разграбили черквите и се оттеглили със страшно богата плячка. Английски „рицари на сполуката“ също намерили, може би още преди французите, пътя към Западна Индия.

В 1518 година капитанът на една испанска каравела съвсем случайно открил в залива на остров Пуерто Рико един 25-тонен английски ветроход, снабден с топове. В Испания укорили пропуска на капитана и на испанския губернатор, че не спрели веднага и не абордирали кораба и не избили екипажа.

От многото най-вече неизвестни френски и английски пирати, които се отдавали на морски грабеж в Западна Индия или покрай испанския бряг, особено се прочул английският капитан Робърт Риниджър от Саутхемптън. Близо до Кап Винсенте, заедно с четири други английски кораба, той заловил и ограбил големия испански галеон „Сан Салвадор“.

Изпратил плячкосаното злато в Тауър в Лондон и съобщил за случая на Британския коронен съвет. Риниджър обосновал пиратския си акт с това, че един испански съд му конфискувал преди известно време корабния товар, поради което ограбването на испанеца не било морско разбойничество, а обезщетение за понесената неправда.

Post factum английското правителство му признало правото на репресалии. Риниджър получил капитанско право от британската марина и доходната длъжност митнически инспектор в Саутхемптън.

Срещу постоянно растящите нападения испанските галеони получили засилено въоръжение с топове и войници на борда. Освен това „Индийският съвет“ заповядал корабите да се съединяват в конвой, така наречените тогава „флотас“.

Военно защитените конвои плавали веднаж в годината по стария Колумбов маршрут за Хаити, точната дата зависела от годишното време и от посоката на вятъра. Там флотата се разделяла на две ескадри: едната към Веракрус в Мексико, втората към Панамския провлак, за Портобело.

В тези пристанища разтоварвали докараните за колонистите стоки и испанските мисионери. Кервани от катъри осъществявали връзките с вътрешността на Мексико и с Перу, откъдето се връщали при галеоните в пристанищата, натоварени със злато и сребро.

Затънали над водолинията от съкровищата на Мексико и Перу, испанските кораби се събирали при Хавана и в конвой потегляли обратно през Азорските острови към Испания.

Ала не минало дълго време и морските разбойници разузнали тая система и отвърнали на испанците със собствената им тактика. Щом флотата излизала от Куба в открито море, бързите ветроходи на пиратите следели тежкоподвижните галеони в конвоя.

Изчаквали търпеливо момента, когато поради безгрижно маневриране, повреда във ветрилата, буря или неблагоприятен вятър някой галеон се отделял от конвоя. С неподозирана скорост те връхлитали тогава върху откъсналия се кораб и го ограбвали за миг.

Пътуващите на него търговци, пък и моряците се надявали единствено на войниците, ала и те почти винаги бивали сразени от концентрираното нападение на морските разбойници.

За френските пирати настъпил мощен подем, когато Франсоа I им издал каперски писма срещу испанските кораби, за да подкрепят Франция в борбата с все по-засилващото се обкръжение на Хабсбургите.

Във военна служба на френския крал особено се отличили моряците от Сен Мало, Диеп и Брест. Техните малки, пъргави кораби, дълги най-много до 35 метра, били въоръжени с 10 до 20 малкокалибрени топа и имали на борда си около 100 души.

Има документи от онова време за реда, по който каперите от Сен Мало разпределяли плячката. Когато влизали в пристанището, пръв на борда се качвал кралски офицер, който оглеждал плячката и определял десетината, полагащи се на краля като обезщетение за каперското писмо.

Преди това никой моряк нямал право да слезе на сушата, нито някой външен да стъпи на борда. От останалите девет десети екипажът получавал за подялба едната трета, друга трета се падала на корабопритежателя или на компанията, а последната третина употребявали за покупка на провизии и за екипировка.

Делът на екипажа се раздавал на отделни части. Дванадесет части получавал капитанът, осем кърмчията, две до четири се падали на помощниците, по една на матросите и по половин на новаците и юнгите.

Франсоа I бил принуден да преустанови издаването на каперски писма, когато след няколко последователни войни Карл V победил краля на Франция. Но Испания не получила спокойствие.

На мястото на френските корсари излезли английски, тайно или явно подкрепяни от британската корона. Най-прочутите английски капери били Джон Хоукинз и Френсиз Дрейк. Двамата били роднини, предприели заедно множество пътешествия и за успехите им в служба на английската кралица били удостоени с благороднически сан.

Повечето френски капери също не се оттеглили на почивка. Ако преди грабели по поръка на краля, сега те го вършели по своя воля. Рискът оставал същият. Те окончателно преместили базите си в Карибско море и обогатили съсловието на „братята от брега“ с някол-ко забележителни фигури.