Загадките на минералния свят

Christmas-Lights-3

Съвременната специализирана литература е изпълнена с безброй изследвания върху феномените на луминесценцията и фосфоресценцията. Всички те търсят
механистични обяснения за забележителната способност на някои материали и апарати да излъчват светлина. Въпреки тези академични спекулации, феномените на излъчването на светлина и фосфоресценцията изразяват самата същност на най-съкровените ни мечти и свързаните с митовете желания.

Странни светлинни източници от дълбините на легендарните постижения на древната магия, завладяващите архетипове, които надхвърлят нашите обикновени интелектуални търсения. Въпросът защо самото им споменаване ни изпълва с огромно страхопочитание има далеч по-дълбоки корени.

Всяка следваща технологична епоха неизбежно се съпровожда с появата на нови забележителни светлинни източници. От втората половина на XIX век до средата на 30-те се появили какви ли не устройства за осветление. И макар че огромната част от тези „светилници“ принудително генерирали енергия, имало и такива, за които това не се отнасяло. По-нататък ще видим, че легендите за „изгубените магически елементи“ и „светещи скали“ се основават на истина.

През 1910 г. електроинженерът д-р Томас Хенри Мъри започнал проучвания върху въздушните генератори на статично електричество. Успял да получи годна за употреба електрическа енергия от електростатичното поле на Земята. Мнозина други изследователи получили подобни резултати във века преди д-р Мъри.

Архивите са пълни с патенти на „въздушни батерии“ (Вайън, Уорд, Дюи, Паленскар, Пенък, Плаузен). За забележителната им ефективност трябвало само да бъдат издигнати на подходящо място. Всеки модел се различавал по начина, по който извличал електричеството от атмосферата. Някои от тези въздушни батерии задоволявали енергийните потребности на малки фабрики и телеграфни станции.

Д-р Мъри бил запленен от идеята за добив на електрическа енергия направо от околната среда. Първите му примитивни опити го възнаградили със скромно количество електричество от първата му въздушна батерия, което било достатъчно да произведе щракащи звуци в телефонна слушалка.

Започвайки с това устройство, д-р Мъри постепенно го развил до степен да извлича достатъчно електричество, за да запали малка неонова „дъгова лампа“. Бил окуражен, но не и доволен от резултатите. Трябвало да има начин да се добива много повече енергия от въздуха.

Системите, извличащи статично електричество, задължително са издигнати високо във въздуха и заемат много голямо пространство. Някои дизайнери използвали големи балони, в които поставяли кондензатори. Други просто използвали неподвижни структури — големи екрани, поставени на върха на някоя планина, или високи стълбове.

Бенджамин Уорд използвал поразителния „насочващ парашут“, който „подкарвал“ електростатичните ветрове. При събирането на електростатичните заряди въздушните батерии зависели от повърхността и площта на структурите, върху които се намирали. Колкото по-голямо било устройството, толкова по-голяма била и наличната електрическа мощност. Мъри искал да миниатюризира тези конструкции. А за тази цел се нуждаел от революционно нов подход към проблема.

Докато изучавал изходната мощ на устройството си, той открил една особеност на естественото статично електричество, която поради една или друга причина била пропусната от останалите изобретатели на въздушни батерии.

Електростатичната мощност пулсирала. Разбрал за това „статично пулсиране“, докато слушал през свързаните към телефонните жици слушалки. Шумът се появил като равномерно силно бучене. Първата „вълна“ заглъхнала, следвана от многобройни „отливни вълни“. След малко всичко се повторило. Статичното електричество прииждало „като океански вълни“. И наистина, предизвикваният от него „бял шум“ звучал като прибой!

Тези особени вълни не се появявали „с точността на часовник“, а точно като океанските вълни следвали свой собствен график. Д-р Мъри бил убеден, че изпълвали целия свят. Стигнал до заключението, че те представляват естествения „ритъм на вселената“.

Тази заинтригуваща характеристика предполагала, че малки количества пулсиращи електростатични заряди могат да се използват за предизвикването на силни вибрации в голям „резервоар“ на напрежение. Получената по този начин енергия би могла да се използва за промишлени цели. Но експериментите в тази насока не се оказали много обещаващи.

Д-р Мъри смятал, че естествените електрически енергии на Земята се получават от минералите в нея, и затова започнал усърдно да ги изучава. Където и да отивал, първата му работа била да започне да събира минерали. Постепенно събрал доста внушителна колекция. Всеки от образците бил изследван в малката му лаборатория, с цел да се открият евентуални нови електрически свойства, които биха могли да покажат доколко идеята му е правилна.

В първите му предположения имало известна истина. В зората на радиото за улавянето на сигналите се използвали кристали. Тесла е може би първият, който обявил, че кристалите на селения са в състояние да уловят особените лъчи, с които се занимавал по онова време. По-късно различни изобретатели твърдели, че са „открили“ метода за регистрация на сигналите чрез кристали.

Този действително солиден метод използва кристали за „улавяне“ на радиосигнали. Тънки жици (наричани „котешки мустаци“) се заканват към специфични „чувствителни точки“ на повърхността на кристала и се настройват с помощта на малка макара.

С помощта на този детектор могат да се улавят радиосигнали, без да се използват батерии. Когато се включи към антена, заземен прът, тунер и слушалки, получената „кристална система“ се превръща в средство за получаване на силни радиосигнали. Мнозина от нас сме имали такива устройства като деца. Те са все още популярни и могат и до днес да се купят за няколко долара.

Тъй като кристалите били ключът към по-доброто приемане, експериментаторите се заели да претърсят минералния свят за нови и по-чувствителни кристали. Ранните списания по радиотехника обяснявали на нетърпеливите ентусиасти как да монтират специалните радио чувствителни кристали.

Имало няколко любими видове, по които залитали повечето любители. Главният фаворит бил галенът — сребристосиният кристал с блестяща, приличаща на метал отразяваща повърхност. На второ място се нареждал пиритът, известен също като „златото на глупците“.

Като радио детектор, пиритът дава доста силен сигнал. Някои предпочитали молибденита — кристал, който е особено чувствителен към инфрачервените лъчи, както и към радиосигналите. Аматьорите винаги опитвали нови и нови видове, за да решат кой усилва получените сигнали най-много и осигурява най-чисто приемане. Всеки си имал любим кристал. Малцина обаче знаели защо в това търсене на „светещи кристали“ се криела мистерия!

С напредването на технологията някои изследователи открили, че при комбинирането на кристалите се получава по-добро усилване. Когато парчета карборунд и силиций се закрепят едно до друго с малки пружини в метална тръба, сигналът става невероятно силен.

Батерии със слабо напрежение превръщат тези минерални детектори в усилватели — първите по рода си приемно-предавателни устройства. Били направени доста опити с биминерални и биметални хибриди, които показали добри резултати. За още по-силно увеличаване на силата на сигнала се използвали най-различни комбинации — минерал метал, минерал, минерал и дори множество минерали, свързани за два различни метала.

В някои детектори се използвал радиоактивния минерал карнотит. Това много засилвало проводимостта, което пък водело до невероятно усилване на сигнала. Същият резултат се получавал и когато въздушните батерии и котешките мустаци са свържат с аутонит — друг слабо радиоактивен кристал. Имало дори малки фирми, произвеждащи синтетични кристали („радиоцит“ и „русонит“).

Твърдяло се, че използването им давало най-добри резултати. Постепенно в списанията започнали да се появяват и множество други чувствителни материали — естествени и редки, както и синтетични. В светлината на всички тези чудеса частни и правителствени лаборатории започнали истинска надпревара в изучаването на минералния свят.

Отново било направено откритието, че този свят не е никак прост, а загадъчен и специфичен за конкретното място. Всяко находище се характеризирало с уникални комбинации и смесица на минерали. Характерните особености на един и същ минерал могат да варират в зависимост от местонахождението му.

Галенът например съдържа следи от специфични елементи, които са напълно различни според находището. Оказало се, че галенът от някои находища в Канзас дава изключително чист и силен сигнал.

Тази богата на германий разновидност далеч превъзхожда останалите образци на същия минерал. Освен това, кристалите от Канзас се различават и по външен вид от откритите другаде с характерния си синьо-зелен оттенък.

Be Sociable, Share!
You can leave a response, or trackback from your own site.

Leave a Reply

*

Powered by WordPress | Designed by: seo services | Thanks to seo company, web designer and internet marketing company
QR Code Business Card