Загубена за целия свят

Далеч от островите, в открито море, духът ми се повиши неимоверно. Този следобед записах в дневника си: “Кейптаун, ето ме, идвам. Гран Канария все още се вижда в далечината, дяволите да го вземат! Пет пари не давам, ако не видя острова отново, освен ако е по обратния път към дома, разбира се. Вятърът духа със сила между 20 и 30 възла и нося само рифован грот и малък стаксел, но комбинацията изглежда добра. Барометърът пада, чудя се какво ми предстои”?

Чувствувам се по-добре с резервните части на борда, но ако всички срещи ще са такива, тази ще е първата и последната. . .” След това погледнах на нещата откъм розовата им страна и много се смях, като си спомних как реагира Борис при срещата с лодката.

Той се интересуваше от всички по-далечни неща, но този път, когато лодката всъщност му дойде «на крака», козината му настръхна и той се втурна долу в кабината, където се скри в едно чекмедже, и отказа да излезе, докато лодката не си замина.

Привечер вятърът отслабна и стана променлив. В желанието си да навъртя колкото се може повече мили между мен и сушата работих усилено по смяната на ветрилата и с падането на мрака бях възнаградена: Канарските острови вече не се виждаха.

Поради интензивното корабоплаване нямах възможност да спя много тази нощ и на сутринта бях страшно изтощена. Но когато се изправих на палубата в ярката утринна светлина, почувствувах радост, че поне бях успяла да открия островите. Още повече се радвах на добрата си навигация и сега изпитвах увереност, че ще успея да намеря и нос Добра Надежда.

Пред мен лежаха 6000 мили пуст океан — пуст, поне по маршрута, който бях избрала: това бе извитият «път на клиперите», използван от старите ветроходи. Маршрутът по ортодромията до Кейптаун минаваше през обширна зона на високо налягане, което означаваше малко вятър и бавно плаване.

Следобед на 20-ия ден записах в дневника си: “Това наистина е най-отвратителното време, което някога съм виждала. Една минута въобще няма вятър, а след минута вече духа със сила между 20 и 30 възла. Днес само до този момент съм сменяла ветрила 14 пъти! Странно е, че не се виждат облаци, много необичайни условия.

Но скоростта е добра, плавам по верен курс, а нощес може би ще успея да дремна повече, ако само вятърът спре да променя силата си. Към два часа си направих богато ядене — пържени картофи, боб, яйца и краставички, — което сигурно ще ми държи до сутринта. Струва ми се, че не съм отслабнала, откакто съм тръгнала, въпреки физическото натоварване и нередовното хранене.”

На 21-вия ден се оплаках в дневника си от малкото спане, разранените ръце, прекалено многото кораби и прекалено слабия вятър. Реших, че имам нужда ог утешение, и се обадих на бащата на Роб и на Морийн. Научих, че «Грейт Бритън II» се е спуснала най-южно от всички яхти, но все още не са успели да намерят западните ветрове, които търсели.*

Тяхното ЕТА в Кейптаун бе след около три седмици, на пети или шести октомври (те плаваха почти два пъти по-бързо от мен). Морийн ми съобщи, че Чей плавал с тримарана «Грейт Бритън III» през Атлантика, опитвайки се да подобри рекорда за скорост – бил чакал буря, за да потегли, което изглеждаше странно, но според мен все пак логично. Новините повдигнаха много духа ми.

След телефонния разговор реших, че това, което искам точно в този момент, е един грейпфрут. Дотогава не бях изяла нито един, защото те издържат по-дълго от другите плодове, но сега наистина ми се искаше. От чувалите с плодове идваше някаква зловеща миризма и затова реших да ги прегледам и да изхвърля изгнилите и съмнителните. Преместих бисквитите и кухненските кърпи, които кой знае защо бяха върху картофите, и най-накрая стигнах до източника на миризмата.

И, разбира се, щом вдигнах тежката торба, дъното й се откъсна и падна заедно със зловонна маса от гниещи картофи. Хукнах да търся гумените си ръкавици. Въоръжена с тях и с кошчето за боклук, отново се приближих до торбите. Миризмата вече беше толкова отблъскваща, че се оттеглих с пристъпи на повръщане. Но или трябваше да направя нещо, или да напусна кораба; поех дълбоко дъх и се гмурнах отново в зловонната лепкава маса.

Това бе една от най-ужасните работи, с които въобще съм се сблъсквала. След като почистих, дезинфекцирах чекмеджето и сортирах останалите плодове и зеленчуци. Другата торба с картофи беше в ред, добри бяха грейпфрутите, портокалите и част от ябълките.

Бях толкова мръсна, че изхвърлих дрехите си (не можех да хабя прясна вода да ги пера), след това се измих и си сложих малко талк. Не бях съвсем сигурна за какво се използва талкът, но предполагах, че със своя силен аромат той има и друга употреба освен за бебешките задничета. Оказах се права. Той не само ме накара да се почувствувам чиста, но и отне миризмата на развалените картофи. Кабината също бе чиста отново, а грейпфрутът – чудесен.

На следващия ден — 22-рия — свърших и последната си голяма работа. Монтирах вратичката на главния люк така, че да се затваря плътно и яхтата да бъде сравнително водонепроницаема. За да бъда готова за лошо време, трябваше да свърша още едно-две неща като например да пренаредя хранителните запаси в шкафовете под кушетките. Можех да си представя каква бъркотия щеше да настъпи, ако млякото и други храни излезеха от местата си и се намереха отсреща при радиото.

След това проверих електронните уреди, всъщност извадих малките осушителни тръбички, за да проверя дали влагата не ги е оцветила в розово. Етикетът сочеше, че ако са розови, а аз видях, че вече бяха порозовели, трябва да се поставят в осушителен шкаф, докато възвърнат първоначалния си син цвят. Нямах такъв шкаф (малко яхти го имат), тъй че ги сложих в метална чиния във фурната.

За зла участ след това ме отвлече друга работа и когато се втурнах да ги извадя, те изглеждаха твърде смешни и черни — всъщност добре и напълно сготвени. За късмет имах резервен осушител и оттогава трябваше да го местя насам-натам между приборите в зависимост от това, кой изглеждаше най-влажен.

1 октомври (23-и ден) “ Нов месец, това е добре. Освен това доста добър преход около 147 мили вчера, 120 днес. В ятърът стихна, но морето си остана развълнувано, «Крусейдъръ се клати неприятно: От време на време гротът и геноата се обезветряват или геноата се обръща и шляпа както полудяла патица с крилете си.”

Няколко дни вятърът беше силен и вeче мислех, че съм стигнала очакваните пасати. Но след това той завъртя към северозапад и стихна, отново духна и отново стихна и така, докато взех да се чудя дали не се намирам в някоя друга част на океана. Не знам защо ми хрумна, че може да се наложи да напусна яхтата, и реших да проверя спасителната екипировка, която се намираше до входа на кабината.

Необходима ми бе цяла сутрин, за да я пренаредя. Обзе ме зловещо и неприятно усещане — особено когато се сетих, че трябва да взема от яхтата и канджа, за да отблъсквам акулите (чудех се дали това не би ги раздразнило повече). Някои от запасите ми «за напускане на кораба» бяха в голям чувал до стъпалата, водещи към вътрешността на кабината.

В него имаше консервирани праскови, плодов сок, кифли с месо, каймак, гулаш, лека найлонова торба с лекарства за първа помощ, рог за мъгла, няколко снопа въжета, изпарител за солена вода, десет големи шоколада, медицински крем за ръце и още някои неща. А също така и няколко пакета с дрехи, запечатани в торби заради влагата.

Спасителната жилетка и осигурителният колан стояха най-отгоре. Под стъпалата, на място, удобно за бързо изваждане, бяха сигналните огньове, една аварийна радиостанция с малък обхват и кутия с пет гали вода. Всичкото това бе внушителен куп от екипировка, която трябваше да бъде грабната с голяма бързина.

Реших, какъв ще бъде редът по важност, съставих списък и го залепих над люка. Изправен пред решеението да напусне яхтата, човек най-малко би искал да седне да мисли кое да вземе по-напред. След напускането на Канарите започнах да губя представа за времето.

Макар че всеки ден записвах датата в дневника си, не възприемах дните в обикновения смисъл; нищо не разграничаваше четвъртъка от неделята например и с изненада открих, че на четвърти октомври бе изминала една седмица от срещата.

Не можех да очаквам контакт с хора (освен по радиото) през следващите два и половина месеца, когато вероятно щеше да има нова среща край Кейптаун.
За много хора плашещото в такова пътешествие вероятно би било дългото време, прекарано в самота. За мен това съвсем не беше важно, тъй като мога много добре да минавам без компания.

Това сигурно се дължи на нещо в характера ми, но в крайна сметка може би е свързано с годините, които бях прекарвала в близък контакт с тривиалните и повърхностни страни от човешката природа—особено в работата ми като фризьорка.

Тррябва да съм мислила особено задълбочено по този въпрос, за да запиша една вечер в дневника си: “Чувала съм хората да говорят, че еди-кой си не понасял лесно глупаците. Аз пък се научих да ги понасям, защото не исках да се излагам на упреци. Но цялата доброта, която трябваше да извличам от себе си, ме докара до още по-голяма крайност в неприязънта ми към тях. Сега намирам, че ми липсва търпение да разговарям дори за дреболии с хора, които са ми тъй безинтересни, както и темите им за разговор.

Това повече от всичко друго е допринесло да предпочитам мълчанието, защото ми липсва силата на ума, а не че ми липсват напълно маниери, за да кажа на някои, че са ме отегчили до смърт с дребнавостта си. Това може да звучи грубо, но ми е невъзможно да поддържам полезни взаимоотношения с определен тип хора.

Интересно как ще ми повлияе плаването? Не смятам, че съществува вероятност то да ме направи по-общителна, макар това да не означава, че не харесвам никого; напротив, има хора, които ме интересуват неимоверно и чиято компания ми носи голямо удовлетворение. И, разбира се, имам Роб, с когото мога да прекарам в пълно спокойствие, всяка минута от живота си.

Може би по тази причина раздялата ми с него не е толкова ужасно страдание — още повече, че тя е по мое собствено желание. Той сега е част от мен и нямам нужда от присъствието му, за да ми напомня непрекъснато този факт. С него съм щастлива — независимо дали сме заедно или сме разделени.

От друга страна, Роб е общителен; той харесва хората и лесно се сприятелява. Той е топъл и сърдечен човек, а това е много щастливо обстоятелство за мен, тъй като ми осигурява гръб, зад който да се крия, когато общуването ми дотегне.”
Сега, след като вече бях преживяла травмата на отплаването и бях свикнала с живота в моя 53-футов дом, забелязах, че повече се връщам към миналото.

Мислите ми се носеха към времето, прекарано в Европа, особено към годините във Виена, които ме бяха пречистили от душевните ми лутания. За мен това бе цяло щастие, тъй като сега, с толкова много свободно време, сигурно щях да се впусна в отчайващо объркани разсъждения за състоянието на Вселената или бъдещото на човечеството, или нещо от този род.

Сега, като си седях зад щурманската масичка и си пийвах сладкото мартинн, се радвах, че тези години на хаос бяха зад мен. Моят свят бе станал съвсем малък и — ако човек може да пренебрегне природата — тих и мирен. Светът можеше да сб взриви, а аз не бих поумняла от това, нито пък бих се разтревожила особено.

Отново се появи въпросът: това бягство ли е? Не ме интересуваше светът и неговите обитатели бяха твърде далеч, за да се съобразявам с тяхното мнение, а тъй като аз все още не бях достигнала стадия да си отговарям сама при тези размишления, не бих искала някой да ми противоречи.

Тези спомени неизменно бяха прекъсвани от поредната промяна на вятъра или от стомаха ми, който ми напомняше, че има и по-важни неща от философията, за които трябва да се мисли. Имах няколкостотин книги, повечето романи и автобиографии, а също и около дузина за изобразителното изкуство и античността.

След около месец в морето, като при това най-дългата и най-тежка част от плаването все още предстоеше, ми се искаше да чета автобиографии с приключенски характер: книги като «Анапурна» и «Южната стена» от Крис Бонингтън, «Седем години в Тибет» от един австрийски военнопленник.

Те и книгите на самотиите ветроходци бяха в известен смисъл близки и аз ги сравнявах и търсех приликите. С изненада прочетох, че мотивите на Крис Бонингтън да се опита да изкачи Анапурна бяха почти напълно еднакви с моите мотиви да пожелая да обиколя света:

«Удовлетворението да изследваш нова земя. И може би нещо още по-важно: да изследваш собствените си реакции при нови, понякога крайно напрегнати обстоятелства. Това е простата красота и величието на планините, успокояващият балсам на самотата.

И през всичко преминава подводното течение на опасността: защото именно заради него се извършва катеренето; да заложиш, живота си върху конкретното си решение, да разиграеш пресметнатия риск, това не означава сляпо да се втурнеш в опасността или да търсиш риска заради самия него.

Алпинистът получава удовлетворението си, като навлиза в потенциално опасно положение, но след това, благодарение на собственото си умение и опит, го превръща в безопасно….» За мен неговото приключение звучи по-опасно и страшно от моето, но може би той не би се съгласил.

Всеки знае себе си; вероятно един тон вода, заплашително изливаща се върху люлеещата се палуба, би го ужасила както мен би ме ужасил един поглед надолу по вертикалната ледена стена. Разбира се, общият елемент при двата случая е оцеляването: то придава дори на най-обикновените неща, например на работата с ветрилата, друг оттенък — нещо много по-различно от опасността, на която се подлагаме при пресичането на една улица в центъра на Лондон.

На четвърти октомври, 26-ия ден, преминах на около сто мили източно от островите Зелени нос. Но и на десет мили да бях минала от тях, надали щях да ги видя. Те сигурно са били скрити във финия прах, който сироко** носеше от Испанска Сахара. Прахът беше навсякъде — покрил с оранжева мръсотия палубата и хубавите ми нови ветрила. Времето беше неимоверно горещо, струваше ми се, че вдигам пара.

Смяната на ветрилата изискваше двойно повече време от обикновеното, задъхвах се от горещината, и най-малкото усилие ускоряваше пулса ми; понякога оставях ветрилата да се влачат във водата, докато си поема дъх и събера сили да ги изтегля. Ядях прекалено много, това бе очевидно, затова за наказание отвреме-навреме минавах без вечеря и отлагах закуската до късна утрин.

Моят приятел-пекар Филип ме бе снабдил толкова добре с шоколади, бонбони и бисквити, че се изкушавах да ям повече от обикновено. Ето какво съм записала в дневника си: “Не бива да надебелявам, защото това няма да се хареса на Роб. Но когато дойде лошото време, ще се наложи да ям по-малко, така че всъщност не се тревожа особено.

Току-що направих завой през кърма и трябва да съм изразходвала енергията от петте желирани сладки, които изядох. Лицето ми е покрито с тънък слой жълт прах, сякаш имам допълнителен тъмен тен; домързя ме да се измия. Борис мързелува на носа, но от време на време скача отчаяно във въздуха, за да хване долната шкаторина на геноата, която пошляпва от вътрешната страна на леерите: лапичките му се удрят в леера и той пада запъхтян на палубата.

Миналата нощ влязъл в кутия с лигнин, разкъсал половината, другата част разпилял по пода. Преди това го бях изхвърлила от койката си, защото гризеше краката ми. Предполагам, че е извършил всичко това, за да ми отмъсти.”
И на Борис не му се нравеше горещината, но винаги ме придружаваше на палубата при смяна на ветрилата.

Мъчех се да го откажа да лежи върху ветрилата на палубата, тъй като се страхувах, че вятърът може да ги издуе и да го изхвърли зад борда. Любимото му място бе да се изкатери малко по мачтата и да седне върху някоя лебедка, за да ме наблюдава.

Или пък да се люлее до въжетата — тренираше за южните ширини, предполагам. Той пазаше териториите си много старателно и когато птица или летяща рибка кацнеха на палубата, започваше бързо и шумно преследване: често това свършваше с люспи и пера в зъбите или по лапките му.

Повечето време прекарвах долу, в кабината беше по-горещо отколкото на палубата, но поне бях скрита от слънчевите лъчи. И ако лъхнеше дори подобие на бриз, отварях всички люкове и проветрявах. Плодовете, особено грейпфрутите, бяха великолепни за това време, тъй като ми помагаха да утолявам жаждата си без помощта на галони вода, а не можех да си позволя да я пилея.

Бях преценила, че ще имам достатъчно вода за цялото плаване, ако я използвам само за чай и за разреждане на напитките (не обичам особено кафе). Освен това можех да попълня запасите си в тропиците, където знаех, че има множество дъждовни шквалове. Вечерта на пети октомври се обадих на бащата на Роб, за да узная дали Роб е пристигнал в Кейптаун и дали е дал телефюнен номер, на който мога да го потърся.

Трябваше да седя до радиото цяла вечност, докато ми дойде редът, но пък разбрах, че се очаква Роб да пристигне на следващия ден. Бях въодушевена, че скоро ще мога да говоря с него. Краят на разговора бе прекъснат от познатия шум по корпуса, койго означаваше, че делфините ми правят посещение. Тяхното шумно подвикване не можеше да се сбърка с нищо друго.

Излязох па палубата да погледам. Нямаше луна, но нощта бе ясна, морето бе оживяло от фосфоресценцията, която грееше и пускаше след всяка живинка светеща следа; делфините ме забавляваха със своето магьосничество. Трябва да имат някакъв код, защото в един миг трийсет или четирийсет скачаха едновременно във въздуха, издишваха и падаха с мощен плясък, който изсипваше върху палубата много пръски.

Смеех се и им подвиквах окуражително, бяха фантастични. Борис не ги одобряваше, с настръхнала козина, заприличал на кактус, той изчезна вътре. По-късно отново се появи около люка, изпълнен с подозрения, вслушан в делфиновите звуци, но това не му се нравеше много. Същия следобед видях пет малки кита да минават на около двайсетина метра от кърмата, но не спряха и за късмет Борис не ги видя.

6 октомври (28-и ден): “Вчера трябваше да прегледам сейломата и макар че си бях вързала кърпа на главата, сега страдам от слънчев удар. Когато станах тази сутрин, едва се държах на краката си — чувствувах се много замаяна. Легнах и се зачудих дали не е от глад. След шест бъркани яйца и маринована краставичка се почувствувах по-добре, но не и напълно ободрена.

Днес не съм излизала на палубата, освен да направя завой през кърма, да сменя обтяжката на гика и да се полея с няколко кофи морска вода. Измих си и косата и за известно време беше чудесна, но скоро отново се слепна. Иначе прекарах целия ден в четене.”

Следващата утрин, както беше уговорено, опитах да се свържа по радиото с бащата на Роб. Имаше много чакащи за връзка с Портишед и едва след два часа можеха да отговорят на моето повикване. Свекърът ми каза, че е говорил със сина си само преди пет минути. Роб пристигнал в Кейптаун след две други яхти и макар и разочарован, се радвал, че отново е в пристанище.

Оставил телефонен номер, на който да го търся, и казал, че ще чака на телефона следващите две нощи. Записах си нещата, за които исках да говоря с Роб, а следобеда се мотах и се молех времето да минава по-бързо. В случай че се наложи да чакам колкото чаках и за обаждането до Портишед, вдигнах антената и включих радиото два часа преди времето, в което Роб щеше да ме очаква да се обадя.

Бях готова за връзка, но когато взех микрофона в ръка, за да се включа, нищо не се случи. Взирах се в радиото цяла минута с мисълта, че може да съм забравила да извърша нещо, но не, всичко изглеждаше в ред, а въпреки това радиото беше онемяло. След един час вече ме бе обзело болезнено отчаяние. Бях направила всичко, което можех, и нямах идея какво още може да се направи.

Не можех да повярвам, че повредата е сериозна — просто не можеше да е така, повтарях си наум. Намерих резервните части за радиото и смених няколко бушона, но без полза. Измих бордовия приемник със сладка вода и дори извадих инструкцията за ползване; бих се опитала да науча старогръцки за един ден, ако е нужно.

Стигнах дотам, че хвърлих поглед на вътрешността на радиото, но тя толкова ме уплаши, че го затворих веднага. Мисълта, че Роб ще чака обаждането ми тази нощ и може би през следващите четири седмици, ме отчайваше. Напрягах мозъка си да се сетя дали не съм забравила нещо, но не можех. Седях, напълно потисната, докато дойде часът, в който Роб трябваше да се е отказал да чака.

Вероятно си е помислил, че не съм успяла да се свържа, и ще чака отново утре. . .
Бавно проумявах, че ми остават още хиляда мили до Кейптаун и ако не успея да срещна минаващ наблизо кораб никой няма да знае жива ли съм или не. Що се отнася до мен, никога не съм разчитала на помощ от радиото, но ми беше противна мисълта, че няма да мога да облекча семейството си от неизвестта. А ето, че сега то ще е изправено пред пълно мълчание.

* Става дума за спускане в южните ширини (40—50°ю. ш.), където преобладават западни ветрове.
** Топъл южен вятър, който прекосява Сахара; може да духа с дни и седмици, обикновено през лятото; често е предшественик на циклони и бури.

Be Sociable, Share!
You can leave a response, or trackback from your own site.

Leave a Reply

*

Powered by WordPress | Designed by: seo services | Thanks to seo company, web designer and internet marketing company
QR Code Business Card