Подготовка

Беше вече трети август и имахме точно един месец за подготовка. На сутринта Чей и Куентин, с доста пустота в погледа, пристигнаха да очертаем най-главното. Най-важно бе да получим основните неща от екипировката рано, тъй че, без много да му мисли, Чей взе телефона и прокара показалец по списъка. «Жълтите птици» си отмъщаваха — през десетина минути той изпъшкваше и се хващаше за главата. Въпреки това до обяд той вече бе поръчал нов грот, седем лебедки с водачи, аварийна радиостанция, един стаксел и противообрастваща боя за корпуса. Беше чудесен.

Роб трябваше да прекарва повечето от времето на «Грейт Бритьн II» и от този ден нататък можеше да ми помага само вечер с телефонни обаждания и с безкрайните проверки по списъците. Струваше ми се, че върху нашия живот е паднала бомба — разделяхме се отново. Но бях твърде заета, за да преценя какъв ефект може да има по-нататъшната ни раздяла.

Един проблем, който ни тревожеше, бе как да съобщим новината на семействата си. Бях казала единствено, на Джулиет, но я бях помолила да я пази в тайна. Тя беше изумена и също мислеше, че няма да е лесно да съобщим на родителите си. Роб и аз спорихме няколко дни кой да се обади на майка му. Неговите родители бяха доволни от нашия брак, защото вярваха, че аз ще окажа благотворно влияние върху него и той ще заживее по-улегнал живот.

А ето че «благотворното влияние» се канеше да обикаля само света! В крайна сметка той се обади на майка си, а аз писах на своите родители. Реакцията беше далеч по-добра, отколкото очаквахме. Разтревожиха се, но, изглежда, разбраха моята решителност и след първоначалното смайване ме подкрепиха стопроцентово.

Със заминаването на Роб и Чей след няколко дни трябваше да се грижа сама за подготовката. Имахме късмет, че наблизо се намираше една малка фирма, наречена «Дартмът йот сървис», ръководена от тихия и работлив Андрю Робъртс, който се съгласи да осигури всички резервни части, да прегледа всеки уред, както целия фитинг на яхтата и да монтира новото оборудване. Той сне от раменете ми голяма част от грижите, но въпреки това бях плътно заега през пялото време.

Като начало възникнаха, два главни проблема: поради заетостта на местната яхтостроителница се забавяше прегледът на корпуса и на двигателя, а освен това бе невъзможно да намеря подходящо авторулево устройство. На изложбите на яхти и лодки в Саут-хемптън и в Лондон прегледахме с Роб всички налични типове, но ни заинтригува само един. Той бе шведски модел, наречен «Сейломат», нов за пазара и много модерен.

Скъп беше, но като се има предвид работата, която му предстоеше, цената нямаше значение. Чей ми втълпяваше, че ако авторулят ми излезе от строя, преди да съм минала три четвърти от околосветското плаване, ще трябва да се отбия в най-близкото пристанище за ремонт и това ще провали идеята ми да плавам нонстоп.

Бедата беше там, че поради летните отпуски в момента не можех да се свържа нито с агента на фирмата в Лондон, нито да получа отговор от производителите в Швеция. Накрая, отчаяна, все пак им изпратих Келеграми и започнах да мисля за други типове авторулеви устройства.

Всяка минута оттук нататък бе посветена на подготовката за плаването: ходех до яхтата, закотвена в реката; помагах при демонтирането на устройства, лебедки, палубни прибори и апаратура, които трябваше да бъдат прегледани или сменени; подреждах ветрилата и ги изпращах за ремонт.

Куентин открадна време от «Грейт Бритън II», за да бяга по застраховката, а Тери Брей — човекът от рекламата, с когото се запознах на пикника — включи в работата и Листър Уелч, агент, който се залови да организира допълнителна финансова подкрепа и да ми помага в множеството дреболии.

Мина една седмица и напрежението започна да нараства; макар че много от нещата бяха уредени, работата по яхтата фактически още не бе започнала. Застраховането беше голям проблем, а и още не бях се свързала с фирмата.«Сейломат» в Швеция. Прекарвах по няколко часа всеки ден на телефона, опитвах се да водя на отчет цялата необходима екипировка, като проверявах всяко нещо да е готово навреме.

Сред всичко трябваше да вместя посещенията си при зъболекаря (може да звучи парадоксално, но това бе едно от малкото места, където можех да се отпусна!). Един съсед-доктор обеща да ми приготви подходяща аптечка за първа помощ, която включваше и надуваеми ортопедични шини. Всички бяха изпълнени с желание да помогнат, получих дори отсрочка от банката!

Три дни след като Роб бе стартирал в състезанието «Фастнет», се върнах в къщи изморена и отчаяна, където намерих отдавна чаканата телеграма от Швеция., Отворих я и прочетох: «Можем да доставим веднага сейломат.» Незабавно позвъних в Швеция и уговорих подробностите около транспорта, цената и прочее. Това определено бе един от по-добрите дни.

След малко повече от седмица всички най-важни неща от екипировката бяха вече подръка или на път да пристигнат. Фирмата «Плесей» ми зае радиотелефон и дори получих разрешително за радистка. Застраховката се оказа истинско главоболие. «Лойд» отказа да я направи срещу каквато и да е цена. Но яхтата трябваше да бъде застрахована.

Чей бе безкрайно благороден, като ми даде в заем яхтата, по никой не можеше да очаква от него да рискува загубата на 55 000 лири стерлинги! Както и към всички мои проблеми — застраховката, електроинсталацията, двигателя — Чей се отнасяше със съчувствие и ме уверяваше, че да се обиколи светът ще е проста работа, стига добре да подготвим нещата. Искаше ми се да не заминава толкова, скоро, а най-вече ми се искаше да е тук, когато отплавам. Бе толкова делови, че край него всичко се вършеше с лекота.

Неочаквано Роб и екипажът му се върнаха! Трябвало да се откажат от състезанието поради дългото безветрие, което заплашвало да провали планираната подготовка за околосветското състезание . «Уитбред» и изтощило хранителните им запаси. Роб можа да ми помогне много в няколкото дни преди старта си.

Купуването на навигационните уреди и инструменти между другото се оказа голямо удоволствие. Винаги съм искала да имам множество красиви вещи като секстанти, паралелни линийки, пергели. Те ме караха да се чувствувам като професионал, макар че, ако някой ме запиташе, трябваше да призная, че не се чувствувах много сигурна в употребата им.

Роб бе добър учител и теорията при него изглеждаше проста, но за случай че забравех нещо важно, записвах всичко в малкото си тефтерче, което прибрах на сигурно място в яхтата. В края на втората седмица ме посети Лесли Уилямс, който бе плавал с «Къти Сарк» в ОСТАР—68. Той щеше да участвува в «Уитбред» с «Хийт Кондор» и дойде да види старата си яхта. Каза ми, че тя все още е любимата му лодка, но това можеше да се дължи и на факта, че бе “вложил твърде много труд в кея.

Тя бе серийна яхта от стъклопласт. Проектирана като бърза туристическо-състезателна яхта за времето си, тя отдавна бе изместена от по-модерни съдове. За мен бе по-важно обаче сравнението й с яхтата на сър Франсис Чичестър «Джипси мот IV». Смятах, че имам възможност да подобря общото време на Чичестър от момента на отплаването до завръщането му. Това щеше да е амбициозно предизвикателство, защото, ако оставим настрани личностите, уменията и опита, яхтата му е била специално построена за самотно плаване, докато моята, разбира се, не беше.

Все пак той бе направил дълъг престой в Австралия, който, смятах, щеше да намали превъзходството на яхтата му в скорост. Не знам какво е разбрал Лесли Уилямс от явните приготовления и преобзавеждането, които видя, докато се вреше с обич навсякъде из старата си яхта, но дори и да се бе досетил за моя бъдещ женски експеримент, той дискретно си замълча. Държах плана си в тайна до десет дни преди старта, защото не исках друга жена да ме изпревари!

Тъй като Роб приготвяше «Грейт Бритън II» в Хамбъл, а аз работех до късно вечерта, започнах да възприемам телевизията като средство за отмора. Една вечер, когато тъкмо бях по средата на списъка от храни и размишлявах върху ужасяващия момент, в който трябваше да ги събирам, ми се обади един приятел — Филип Джерърд-Джоуис, пекар от Уелс. Той снабдяваше «Грейт Бритън II» с хляб и бисквити и попита дали аз ще искам от тях.

Предложи още следващата сутрин да му изпратя целия си списък от храни. След няколко дни позвъни, за да съобщи, че ще ми достави всичко по списъка плюс още някои неща. Не знаех как да му благодаря. След още няколко дни в проливен дъжд Филип пристигна с жена си Клеър, двете им деца, кучето и около един тон консервирана и изсушена храна. Стовариха всичко в хола и изпиха по чаша чай, преди да отпътуват за Уелс. Когато се опитах да им благодаря, те отговориха: «О, няма защо, това ни достави удоволствие.»

Клеър бе съставила подробен списък на храната по видове и количества, включително и на прибавените от тях — бях забравила някои доста основни неща като бисквити и бонбони. Тя ме снабди и с меню на «Кюнард», в случай че ми потрябват идеи за кухнята. Бях им много признателна за тяхната предвидливост и за спестените ми главоболия. Консервите обаче трябваше да се подготвят по специален начин за плаването и Морийн Блайт предложи да се заеме с това работа, която бе вършила за Чей вече три пъти.

Трябваше да се махнат всички етикети, кутиите да се лакират и след това отново да се надпишат с боя или химически молив; в противен случай кутиите ще ръждясат, етикетите ще се отлепят и човек няма да знае какво ще намери в тях — агнешка яхния или пудинг с каймак. Операцията бе отегчителна и неприятна с миризмите на бои и лакове — навярно Морийн я е ненавиждала, пък и не можех да си представя как намираше време при цялата си заетост, но често, когато се завръщах късно вечер, я заварвах у дома да лакира кутиите, а понякога беше тук и рано сутрин, преди да съм излязла.

Цели дни къщата приличаше и миришеше на търговски склад пред ликвидация. В края на втората седмица говорех по телефона повече от про¬.фесионалните телефонистки и не се изненадах, когато една сутрин открих, че съм изгубила гласа си. Много не навреме, тъй като бях уговорила разговор с Швеция същия следобед да проверя какво става с авторулевото устройство. Изтичах до аптеката и прекарах обяда надвесена над вряща смес, от която очите смъдяха и кихах, но тя оправи нещата.

Не бях изстинала, не се чувствувах болна; оставаше да предположа, че говоря прекалено много. Изходът бе да помълча известно време; през останалата част от деня шепнех и от „Сейломат” едва ме разбраха — сигурно са били доста озадачени. Като ограничих разговорите до минимум, през следващите няколко дни успях да възстановя гласа си — навреме, за да мога да разговарям с Роб, когато отидох да го видя в Хамбъл.

Прекарахме вечерта с родителите му в Андоувър — една тиха, спокойна вечер със семейство, което можеше да говори и за други неща освен за яхти. Сутринта оставих Роб при „Грейт Бритън П” и отидох в завода на „Плесей”, за да говоря за обещаното радио. Но за зла участ моделът, който смятах да заема, бил конструиран за армията и не бе одобрен за граждански цели от пощенските власти, което донесе нови сериозни затруднения.

Много разтревожена, се понесох до Хамбъл да говоря с Роб, който предложи да купя конвенционален модел. Това би могло да стане, тъй като агентът ми бе намерил допълнителни спонсори — включително и вестник „Дейли експрес”; неговият редактор Дерек Джеймсън изобщо не смяташе за необикновено една жена да обиколи сама света.

Беше вече 19 август, две седмици преди деня, определен за отплаване. Бяха ми дали едно котенце за спътник. Не бях сигурна в достойнствата му като компаньон, тъй като не обичам, много котките, но мислех, че с изострените си сетива то ще ми бъде полезно като „радар” — да измяукаили да реагира някак, когато наближи кораб или друг непознат обект.

„Радарът” беше обаче съвсем джобен формат, не по-дълъг от петнадесетина сантиметра, пухкав и все още много привързан към майка си. Реших да не го вземам на борда до последния момент, за да му дам възможност да порасне още малко. На 22-ри отидох в Портсмът, където прекарах вечерта с Роб и посетих някои от останалите яхти, готови за състезанието.

Участвувах и в празненството преди старта, на което екипажът наистина подлудя — може би поради перспективата да прекара дълги седмици в пълна изолация и (почти) пълно въздържание. На следващия ден заминах за Лондон да се срещна с Дерек Джеймсън от «Дейли експрес». Подкрепата на вестника включваше филмиране и писане на статии, които щяха да бъдат предавани по време на предварително уговорени срещи, както и къси съобщения по радиото всяка седмица.

Спонсърите плащаха, и за преименуването на яхтата на «Експрес крусейдър» — кръстоносецът бе графичният знак, отпечатан под главата на вестника. Благодарна, че някои от най-тежките проблеми се уреждаха, отпътувах изморена за Андоувър, където Роб и аз трябваше да прекараме последната си вечер заедно. На сутринта го откарах в Портсмът и там се сбогувахме.

Толкова бяхме погълнати от това, което ставаше, че не бяхме особено развълнувани — моите мисли и чувства от известно време бяха напълно посветени на предстоящото плаване. Роб разбираше това и реакцията му бе типична за него. Фактът, че от този момент ще бъдем физически разделени, тогава не ни безпокоеше особено. Всъщност някаква своеобразна раздяла бе настъпила още когато моето пътуване стана реалност.

Трябваше да се простя с непрестанната му закрила и да си повтарям, че девет месеца ще трябва да разчитам единствено и само на себе си. Толкова много неща трябваше да се променят този ден! В някои мигове имах чувството, че съм си издала смъртна присъда, но мисълта да променя решението си бе невъзможна.

По пътя към Дартмът се отбих – в корабостроителницата и видях, че яхтата е извадена от водата. Хората от «Филипс» работеха по двигателя, но им липсваха някои резервни части. Казаха ми, че яхтата не може да бъде спусната на вода преди вторник, тоест само четири дни преди определената за отплаване дата, на която аз толкова много държах.

Бях настоятелна, защото чувствувах, че колкото по-дълъг срок имаха за работата,толкова по-дълго щяха да я проточат. Времето обаче бе твърде важно обстоятелство, за да не се съгласявам с никакво отлагане: дори и няколко дни можеха напълно да променят метеорологичните условия край нос Хорн..

Междувременно пристигна сейломатът, а заедно с него и представителят на корабостроителницата, която бе построила яхтата. Той прекара няколко часа в инспектиране на лодката н с изключение на няколкото заварки, завършени на следващия ден, я обяви за здрава, което бе много успокоително. Само седмица преди да отплавам, на яхтата цареше страхотна бъркотия.

Позвъних на «Рейкъл комюникейшънс», които бяха снабдили с радио «Грейт Бритън II», и ги попитах дали имат апаратура в наличност. Казаха, че имат и могат да я доставят, да я монтират и да сложат нови кристали до събота, което ще ми струва 4 500 лири стерлинги!

Чувствувах, че мога да припадна. Но за щастие фирмата бе готова на значителни отстъпки и всичко приключи с монтажа на мощна радиостанция, която щеше да ми осигури контакт с Роб в определени важни точки по време на плаването. Застраховката продължаваше да бъде проблем. В никакъв случай не можех да замина без нея, а все още изглеждаше невъзможно да я получа.

В най-отдалечените кътчета на съзнанието ми се таеше иепроизносимата мисъл, че ако опреше дотам, бих се промъкнала в тъмнината на нощта, за да отплавам. Какво ли би направил Чей, ако изпадне в подобно положение? Не бях сигурна. За щастие проблемът бе уреден от родителите на Роб, от Куентин и Тери Брей, които осигуриха застраховката на яхтата в размер на 50 000 лири — един невероятен жест на доверие.

Морийн ме покани на вечеря в деня, когато Роб стартира. Знаех, че трябва да седя край телефона, но не можех да се противопоставя на желанието за отмора. Опитвах се да си представя какво прави Роб сега, в началото на състезанието. Надявах се, че стартът им е бил добър. Когато се върнах у дома, намерих телеграмата му: «На добър час! Може да се видим край Хорн.»

След това позвъни бащата на Роб да ми съобщи, че Роб се обаждал, бил много ентусиазиран, тъй като стартирали най-добре и засега водели. Опитал се да позвъни и на мен; почувствувах се ужасно разочарована. Следващите няколко дни бяха трескави. Стъргах подводната част на корпуса с абразивна машина и с домакинска тел, след това яхтата бе спусната на вода, за да вдигнем мачтата.

Предния ден открихме пукнатина в оковката на форщага на топа на мачтата. Това означаваше един ден закъснение за заварката, но за подобно нещо не можеше да се разчита само на добър късмет. Можех да си се представя колко глупаво бих изглеждала след няколко месеца при евентуална повреда на мачтата или да треперя всеки път, щом вятърът духне по-силно.

Последната седмица всяка вечер се отпусках.за половин час в разкошна топла вана. Опитвах се да размишлявам, че няма да имам това удоволствие следващите девет месеца, но не можех да си дам сметка какво ще ми липсва по-късно. Като изключим миговете във ваната, последните няколко дни бяха изпълнени с невероятен хаос. Сестра ми Джулиет и една приятелка — Александра — пристигнаха да ми помагат да си стегна нещата.

Бях нахвърлила всички подходящи дрехи, които смятах да взема, на куп върху пода; те ги подредиха и ги залепиха в полиетиленови торби; сортираха храната, която Филип бе доставил, така че да може да се натовари на борда веднага след като майсторите си приберат инструментите от яхтата. Втори септември — навечерието на моето предполагаемо отплаване, бе върхът на всички ужасни дни. Отидох до яхтостроителницата и разбрах, че някои решаващи неща още не са пристигнали.

За да влоши положението, Андрю все още не бе проверил дюзите на двигателя и горивните шлангове, които го свързват с танковете. Той ме посъветва да отложа отплаването си. Знаех, че иска всичко да бъде напълно изправно и че няма да ме пусне да замина, преди да се увери в това, така че се съгласих да отплавам в сряда, на 7 септември.

Сейломатът бе монтиран и фирмата изпрати агента си да ми покаже как работи. Плавахме няколко мили навътре в морето, духаше хубав бриз, който разпръсна облаците на несигурност, които се бяха струпали през последните седмици. Авторулевото устройство работеше безупречно. Сега нещата вече потръгнаха гладко. Яхтата бе почистена и започнахме да товарим храната.

Андрю и екипът му работеха като бобри — подменяха ръждясали или съмнителни оковки, сменяха горивните шлангове. Обясниха ми с големи подробности какво трябва да направя, ако се повреди двигателят; бордовата работилница бе заредена с внушителен склад резервни части, но аз ги гледах в пълно объркване, тъй като нямах и най-смътна представа къде могат да се монтират.

Роб се обади няколко пъти и се зарадва, като чу, че скоро ще отплавам. На 6-ти завършихме с товаренето на храната, но момичетата работиха на яхтата до два часа сутринта. Настояха да си отида у дома и да се опитам да поспя и аз с нежелание им отстъпих. Не спах много добре — в главата ми бучеше ехото от стотиците телефонни обаждания, а стомахът ми бе стегнат на възел от тревога.

Отпъждах мислите за следващия ден, но те отново ме връщаха към безкрайните списъци и се чудех дали не съм забравила нещо важно. Най-сетне се унесох в тежка дрямка със странни несвързани сънища, които по-късно се опитах да разгадая. Сънищата ми винаги са били живи и пророчески, често пъти тясно свързани с нещата, които върша, и ако това, с което съм се заела, е било лошо за мен, сънищата, винаги са ме предупреждавали.

Онази нощ в тях нямаше нищо обезпокоително и бях доволна, че подсъзнанието ми одобрява това, към което се стреми разумът ми. След закуска напуснах за последен път къщата, а на излизане извадих от кутията огромен куп телеграми. Те пристигаха отвсякъде: една от Чей гласеше: «Само три завоя наляво, след това надясно и отново у дома — в милия си дом!»

На кея се бяха събрали много хора, да гледат и коментират това, което ще става. Помощниците, които работеха на яхтата по цели дни, се забавляваха от коментариите на любопитната публика. Аз бях твърде заета, за да се вслушам в това, което казваха, но дори и да твърдяха, че съм луда, какво от това? Нямах, намерение да оспорвам твърдението им.

Бях решила да отплавам по пладне, а тъй като имахме още няколко часа, Андрю, аз, Джулиет и Александра заедно с няколко работници запалихме двигателя, за да отидем до колонките и да заредим вода и гориво. Но, о, ужас! — двигателят спря. Андрю изчезна долу и се появи твърде загрижен. Горивната помпа бе повредена и бе наложително да се подмени с нова.

Вбесени от новото отлагане, взехме влекало до стоянката и Андрю се втурна да търси нова помпа. След час ми съобщи, че доставката и монтажът ще се проточат до вечерта на осми. Нямаше какво друго да се направи, освен да се примирим с положението и да се възползваме от закъснението. Аз намерих още касети и книги и пропилях остатъка от време в нетърпеливо очакване.

До сутринта на девети всичко бе готово. След като взехме още вода и гориво, ние се върнахме на кея, за да подредим шкотите и ветрилата и да складираме последните неща от екипировката. След това Андрю, Александра и помагачите вдигнаха ветрилата, скачиха авторулевото устройство и бавно потеглихме към устието на реката.

От «Ройъл Дарт Йотклъб» любезно бяха предложили да изстрелят стартов сигнал; преди стартовата линия се забавихме няколко минути, за да довършим една последна поправка. След това приятелите и помагачите се сбогуваха и се прехвърлиха в катера.

Джулиет вече се бе измъкнала, разочаровайки фотографите, които обичат да снимат всяка емоционална раздяла — тя ми бе помахала за довиждане на кея рано сутринта и аз бях единствената, която забеляза нейното заминаване. Изведнъж чух изстрел и разбрах, че съм преминала линията и съм започнала своето 30 000-милно пътешествие.

Be Sociable, Share!
You can leave a response, or trackback from your own site.

Leave a Reply

*

Powered by WordPress | Designed by: seo services | Thanks to seo company, web designer and internet marketing company
QR Code Business Card