Обрат

Роб имаше изрусяла от слънцето червена коса, хубави сини очи, силно изгорял нос и аз веднага го харесах. Побъбрихме малко и той ме покани да обядвам с тях — херинга и боб. Беше ми приятно, пък и не бързах да се качвам на ферибота, така че останах и чух много интересни неща. Роб ми разказва за живота си като ветроходец, за това, какво е направил и какво възнамерява да прави в бъдеще. Разговаряхме през целия следобед и част от вечерта, никой за нищо на света не би могъл да ме откъсне оттам.

Вместо да търся стая, спах в предното помещение на яхтата заедно с едно от момичетата. Вече знаех, че за мен всичко се е променило. В шест сутринта Роб изведе «Бритиш стийл» от дока, за да отплават за Англия. И аз поех по моя път към същата цел, само че с ферибота, с уговорката да се срещнем в Уеймът.

Когато слязох от ферибота, Роб вече ме чакаше. Нямах някакви определени планове и той ме покани да отидем при неговите родители в Андоувър. В неделя той ме нае за следващия чартър на «Бритиш стийл» като палубен моряк-готвач. Титлата беше твърде гръмка, като се има предвид, че не можех да различа предната от задната част на лодка, а освен това не можех и да готвя.

При първото ми плаване така ме свали морската болест, че преспокойно можех да си умра, а и в следващите плавания не бях много по-добре. Да научиш имената на всички въжета беше толкова трудно, колкото да научиш чужд език, и никога не бих го постигнала, ако не беше Роб.

Той ми позволяваше да изляза навън, когато времето беше лошо, и се заемаше сам с готвенето. Учудвах се на търпението, с което Роб обясняваше едни и същи неща отново и отново на всеки чартърен екипаж, но повторението, разбира се, беше добре дошло за мен.

Плавахме по цяла седмица, а уикендите прекарвахме в Андоувър. Тогава се запознах с Чей Блайт и жена му Морийн. Научих, че Чей възнамерява да включи «Бритиш стийл» в Триъгълното атлантическо състезание* с чартърен екипаж и Роб като шкипер, което означаваше, че той ще е далеч от мен шест месеца.

Страшно ми се искаше да отплавам и аз, но трябваше да си платя пътя — твърде много пари и за двама ни. Все пак това бе един добър случай да се върна в Нова Зеландия и да видя семейството си. Свършихме летните чартъри в средата на септември, достатъчно преди състезанието, и на 7 октомври трябваше да изрека тъжното «довиждане».

Този ден всичко изглеждаше наопаки, а и аз се страхувах от мисълта за идните шест месеца без Роб. Освен това бях свикнала да върша неща, които ми харесваха, и не ми се щеше да стоя самотна и нещастна от несбъднатото желание да бъда с него в това плаване.

Както и да е, трябваше да извлека най-доброто от положението и завръщането ми в Нова Зеландия да видя родителите си след петгодишна раздяла не можеше да се нарече тежка задача. След няколко дни, необходими, за да свикна с тази идея, аз вече с нетърпение очаквах да посетя отново местата на своите мечти и да видя старото си куче Тафи.

Баща ми ми изпрати билет, тъй като фактически нямах пукнат грош. Пристигнах в Окланд пет дни след старта на Роб. Родителите ми ме посрещнаха. Страшно се зарадвах, като ги видях. През шестмесечния си престой смятах да спечеля достатъчно пари за билет до Англия. За късмет сезонът на стригането на овцете току-що бе започнал и брат ми Брендан ми предложи службата на «рукарка» в неговата група.

Тази «служба» означаваше да се разхвърля руното върху маса, да се сортира вълната, да се почиства и т. н. Беше тежка работа по цял ден да тичаш насам-натам, но не се изискваше кой знае какво умение. Двучасовите смени ми се виждаха твърде дълги и досадни, тъй като нямаше нищо интересно освен неприятните купища вълна, които ме омазваха цяла.

За да минава времето, аз отново се върнах към стария си навик да мечтая. Мислех за Роб и за ветроходството и колко хубаво изглежда бъдещето. Спомних си, че бях чела за една французойка, която възнамеряваше да опита да обиколи сама света под ветрила. Тя щеше да спира в различни пристанища по пътя и смяташе за три години да завърши плаването.

Опитвах се да си представя как би изглеждало толкова дълго самотно плаване и след като бях започнала веднъж да мисля за това, продължих да фантазирам. Как ли би ми прозвучало да си кажа: «Аз обиколих света сама!?» Започнах да обмислям възможностите и открих, че идеята е вълнуваща, макар че ме плашеше твърде много.

Реших да събера повече информация. Вече бях прочела книгата на Чей Блайт «Невъзможното пътешествие», от библиотеката взех книгите на всички известни самотии ветроходци: сър Франсис Чичестър, Робин Нокс-Джонстън, Дейвид Люис и половин дузина други. Колкото повече четях и обмислях подробностите, толкова повече идеята изглеждаше постижима.

Само едно нещо ме смущаваше — по-скоро ме ужасяваше — това бе мисълта, че мога да падна зад борда. Настръхвах всеки път, като си го помислях. Във въображението ми изникваше картината как изведнъж се озовавам сама в океана, а яхтата се отдалечава от мен. Тези мъже трябва да са били направени от по-груба материя, отколкото аз, за да плават месеци с това ужасно чувство, загнездено някъде дълбоко в съзнанието им.

Роб много ми липсваше, но си налагах да гледам философски на нещата, спомнях си за изтърканата фраза «раздялата прави чувствата по-силни». За щастие многото интересни неща, които можех да върша у дома, запълваха въображението ми. Имаше например един млад кон — преди пет години, когато заминавах, беше съвсем малко конче, — който трябваше да се обязди. Това бе дьлга работа, но много благодарна, тъй като след време можех да го яздя по каньоните и черните пътища до най-далечните краища на фермата.

В Роторуа бяха останали твърде малко хора, които все още познавах, а не правех и опити за нови запознанства, тъй като щях да се завръщам в Англия.. Очаквах с нетърпение новини от Роб, но той можеше да ми пише само от спирките по пътя — Кейптаун и Рио де Жанейро. След, като пристигна в Кейптаун, си разменихме телеграми, после — писма и оттам нататък чакането не изглеждаше вече тъй дълго.

Подозирах, че родителите ми доста се надяваха да остана в Нова Зеландия, но когато телеграмите започнаха да идват й да заминават, трябва да са разбрали, че имам много сериозна причина да замина. Не бях им разказала много за Роб и съвсем нищо за намеренията си да обиколя сама света. Не исках да говоря за планове, в които самата аз не бях сигурна.

Знаех, че искам да прекарам живота си с Роб, но и за това още не бяхме разговаряли, то щеше да почака до края на състезанието. Тогава щях да му кажа за моя все още неясен план да обиколя света, макар инстинктивно да чувствувах, че само да спомена за това, и щях да получа пълна подкрепа.

А получех ли я, за мен щеше да бъде истинско поражение да се откажа от идеята. Това, което бе започнало в моето детство — малките дръзновения като пресичането на река под моста, плувайки от подпора до подпора, или язденето на пони всеки ден, след като знаех, че поне веднъж ще падна, — се бе развило в един личен етичен кодекс, към който се придържах като фанатична. Провалът би означавал да изгубя вярата в самата себе си.

Успях да събера достатъчно пари за обратния си билет (със солиден заем от обичните ми родители) и в края на март 1976 г. отлетях за Англия. Възнамерявахме да живея с родителите на Роб, докато пристигне «Бритиш стийл», но се носеше слух, че ще се наложи да се отбие на Азорите за ремонт, а това щеше да я забави няколко дни.
Докато седях в Андоувър и броях дните, открих как да се справя със страха си да не падна зад борда.

Майката на Роб и аз пътувахме с кола, когато изведнъж пред нас претича котка, спирачките изсвириха и почувствувах как автомобилният колан се впива в тялото ми. Помислих си: «Не може ли нещо подобно да се приспособи и за яхта?» Ветроходците, разбира се, носят осигурителни колани, използвали сме ги при тежко време и на «Бритиш стийл», но те са твърде неудобни за всекидневна употреба и аз наистина не исках да нося такъв колан през цялото време на бъдещия си рейс.

Ако би могло да се използва нещо подобно — нещо, което да не спъва движенията ми, по в същото време да се затегне здраво при евентуално падане, то това би било чудесно. (По-късно търпеливо ми разясниха, че принципът на автомобилния колан не може да се приложи на лодка. Но това бе по-късно: засега бях намерила разрешение на единствения си проблем и това бе моментът, в който окончателно реших да се опитам да обиколя сама света под ветрила.)

Най-сетне, след една седмица, Роб се обади по телефона, за да съобщи, че плават, по Ламанша и са само на няколко мили от финалната линия в Госпърт. Бащата на Роб и аз хукнахме с колата към Солент и пристигнахме точно навреме, за да видим как в ранната утрин «Бритиш стийл» с вдигнат спинакер се плъзга бързо край брега на Солент.

Гледката беше великолепна . Роб изглежда още по-добре, помислих си аз, когато, го видях след един час; вече се бяха привързали към кея. Беше се ухилил до уши и когато по-късно го попитах защо, той ми довери, че бил напълно забравил как изглеждам.

Извини се, че въпреки напомнянията забравил снимките, и предложи да се оженим веднага. Аз се съгласих! Родителите на Роб се зарадваха и предложиха да свършат всичко необходимо, тъй като моите родители не можеха да дойдат. След три седмици, в края на май, се оженихме и както повелява истинският моряшки дух, приятелите и роднините изпяха «За тез, които са в морето».

Много на място, помислих си, тъй като Роб се бе задържал предния ден на другата страна на Ламанша поради местна буря, и аз вече си мислех как ще осъществя церемонията сама. Но той, разбира се, успя да се върне и ние прекарахме част от медения, месец в Плимът в разглеждане на яхтите, които щяха да стартират в ОСТАР—76.

Докато бях в Нова Зеландия, Чей бе купил нова яхта, наречена «Спирит ъф Къти Сарк»; тя бе известна яхта — с нея Леели Уилямс участвува в ОСТАР—68. Чей я бе стъкмил наново и я използваше за чартърни плавания до Франция. Плавах на новата яхта в обичайната си роля (палубен моряк-готвач) и започнах много да харесвам «Къти Сарк», но не си и представях каква обич ще изпитвам по-късно към нея.

Времето, прекарвано отново с Роб в морето, ми носеше онова чувство, което хората изпитват, когато седят с близки приятели до камината. Почивахме си и бяхме напълно спокойни. Една нощ, когато Роб бе на руля, му поднесох кафе и най-сетне споменах за идеята си. В началото не каза нищо, но след като поговорихме малко, разбра, че вече съм взела решението.

Опасяваше се, че може би не си давам напълно сметка за това, което ми предстои; обясних какво бях премислила в Нова Зеландия и го оставих сам да си прави заключенията. Много важно бе за мен той да няма възражения, тъй като не бих предприела своя опит, ако той не бе съгласен с него.

Не е трябвало да се страхувам; той заяви, че идеята е страхотна, и преизпълнени с ентусиазъм, започнахме да правим планове как да намерим яхта и спонсор. Управителният съвет на компанията на Чей имаше заседание след няколко дни и Роб постави въпроса за финансова подкрепа на проекта.

Чей и неговият агент Тери Бонд имаха богат опит в тази област и бяха запалени от идеята. Те вярваха, че да се намерят поддръжници няма да е голям проблем, тъй като това щеше да е първият опит на жена да обиколи сама света без спиране. За да увеличим още интереса, решихме да потегля от Англия две седмици преди флотилията на околосветското състезание «Уитбред».

Това състеза¬ние щеше да се проведе в четири етапа със спиране в Кейптаун, Окланд и Рио де Жанейро и ако аз плавах нон-стоп, щях да застигам яхтите, докато екипажите им се наслаждаваха на едномесечната почивка във всяко пристанище. Това много ми допадаше, тъй като, вместо да остана назад и да се тревожа, в известен смисъл щях да съм заедно с Роб, който щеше да участвува в съствзанието като шкипер на 77-футовия кеч на Чей «Грейт Бритън П».

Но въпреки оптимизма през следващите 6 месеца не се появи никакъв спонсор. Изглежда, никой нямаше желание да вложи 60 000 лири стерлинги (сумата, необходима за закупуване и преобзавеждане на подходяща яхта) в един проект, осъществяван от жена, която никога дори не бе плавала сама.

Купих си дузина ослепителни тоалети, за да направя впечатление на евентуалните спонсори, когато поискат да говорят с мен; времето течеше, но аз се надявах, че все още е възможно нещата да се задвижат. На Коледа в Андоувър чухме новината, че «Бритиш стийл» с резервния си шкипер е заседнала на Канарските острови.

Никой не бил пострадал, но загубата – дори и временна – на най-прославената чартърна яхта щеше да промени цялата лятна програма. Чей реши да изпрати «Спирит ъф Къти Сарк» да замести авариралата яхта. И тъй, придружавайки Роб и неговия екипаж до Лансароте в средата на зимата при пресичането на Бискайския залив, щях да имам най-добрата възможност да придобия опит в лошо време.

Напуснахме Дартмът и проплавахме стотина мили, но се наложи да обърнем назад и да търсим убежище. Никога не бях виждала такова отвратително време. След няколко дни опитахме отново и този път успяхме да стигнем до френския бряг, преди да ни се наложи да влезем в Камере, където отстранихме последиците от един нокдаун.

Получихме го, когато лежахме на дрейф, при сила на вятъра 9 бала, със свалени ветрила, в очакване времето да се подобри. Огромна сриваща се вълна ни наклони страхотно, бяхме пет души на борда и всички с изключение на Роб се намерихме на дъното на яхтата заедно с картофите, лука, няколко бутилки евтино червено виио и. . . двигателя, който се бе откъснал от фундамента си.

Отървахме се с няколко одрасквания и едно счупено ребро, но самата яхта не бе повредена. Страдах ужасно от морска болест и тъй като времето не се подобряваше, не можах да се съвзема, докато не влязохме в пристанището. В Бискайския залив се наложи отново и отново да се връщаме; най-сетне, след като се отказахме да заобиколим Финистере, стигнахме до Ла Коруня, в Северна Испания.

Тук решихме да изчакаме, докато не получим благоприятна метеорологична прогноза. Чакахме дълго. Един по един членовете на екипажа трябваше да ни напуснат, тъй като не разполагаха с време; в крайна сметка останахме Роб и аз. След три седмици непрекъснати щормове отплавахме при сила на вятъра 6 бала, за да изминем 900-те мили до Канарските острови.

Нямахме авторулево устройство и единият от нас трябваше да седи два часа на кормилото, докато другият готви, сменя ветрилата, спи и т. н. След тридневно плаване, преминало в последователни щормове, аз не можех да приемам храна и бях толкова изтощена, че вече не можех да изкарам смяната си на кормилото.

Роб разбра това и въпреки че бяхме на оживен морски път,остави яхтата на дрейф и двамата спахме пет часа. После ми приготви закуска от бекон с яйца и ми я донесе в койката. Почувствувах се по-добре и постепенно започнах да свиквам, но бях отчаяна от изтощението си и се чудех как ли ще се справям сама. Роб ми напомни, че при моето плаване ще имам добро авторулево устройство и то ще облекчи, нещата, но въпреки това ме предупреди никога да не се изморявам толкова много.

Пристигнахме на Канарите с висок дух след 9-дневно плаване. Имахме само едномесечен чартър, но Роб започна да ме обучава в навигацията; всеки ден «снемах» слънцето и се опитвах да определям курса от остров до остров. Аз се справях с навигацията, и по обратния път към Англия, но се радвах, че Роб е с мен, тъй като не се доверявах особено на умението си да намеря отново брега.

Чакаха ни лоши новини: всички предложения за финансиране бяха пропаднали и компанията беше решила да продаде «Спирит ъф Къти Сарк». В крайна сметка никой не бе повярвал, че мога да обиколя сама света, а мнозина смятаха, че ще е глупаво дори да опитам. Бях жестоко разочарована, особено от факта, че «Къти Сарк» ще се продава.

Не обръщах много внимание на недоверието към моята способност да извърша сама околосветско плаване, но необходимостта да приема факта, че няма да мога да замина, когато бях толкова погълната от пътешествието, беше ужасен удар. Роб и Чей се опитваха да ме утешат с предложението да отплавам с Роб на «Грейт Брптъи II» в околосветското състезание «Уитбред», можело да получа дорн титлата щурман!

Трябваше да се задоволя с това, но нито за момент не се отказах от идеята си да обиколя сама света. След участието си в околосветското състезание щеше да ми е по-лесно да убедя хората, че мога отново да го направя, вече сама. Засега се заехме с подготовката на «Грейт Бритън II». Стъкмяването й бе основно подменено през зимата в Дартмът, но оставаха още много неща за довършване.

Една вечер, три седмици преди старта на състезанието, Роб и аз бяхме поканени на пикник в къщата на Чей край река Дарт. Там за пръв път опитах тайнствения и паметен коктейл, наречен «жълта птица». Не че той беше най-забележителното събитие на вечерта, но съм сигурна, че той беше първопричината за вснчко.

След чудесно хапване, съпровождано от песента на щурците на брега на реката, от много музика, вино и още «жълти птици», разговорът прие сериозна насока, когато някой ме попита за финансирането. Един член от екипажа на «Грейт Бритън II» – служител по пропагандата и рекламата – чу за проблемите и за моя изненада на бърза ръка обяви, че лично той би могъл да уреди работата.

Бедата според него била, че съм вдигнала летвата много високо. Ако наема яхта като «Спирит ъф Къти Сарк» и се задоволя само с 10 000 лири стерлинги за подготовка и преобзавеждане, бих могла по-лесно да заинтересувам някого. В този момент Куентин Уолъп, който притежаваше 75-футова туристическа яхта, разпери ръце и каза: «За 10 000 и аз ще те финансирам!»

Не можех да повярвам на ушите си и съдейки по мълчанието, объркването беше всеобщо. «Жълтата птица» го бе хванала. Но «жълтите птици» бяха «изпонакълвали» всички тази вечер: изведнъж Чей ме погледна и с подобаващ жест допълни: «Е, щом ти ще осигуриш парите, аз ще дам яхтата. Нейъми, можеш да вземеш «Спирит ъф Къти Сарк».

Седях безмълвна. Те продължиха да обсъждат колко ще е необходимо за преобзавеждането и Роб им каза, че сме го преценили за около 10 000 лири.
След това въпросът опря до това, кога трябва да тръгна. Датата на отплаване, за която винаги досега бях мислила, бе след една седмица, но за нея и дума не можеше да става.

Чей спомена, че ще е необходим поне месец да съберем на едно място цялото оборудване и да стъкмим яхтата за самотно плаване, така че най-ранната дата, на която можех да отплавам, бе 3 септември. При това положение щях да заобиколя нос Хорн около средата на март, тоест в края на лятото за тази част на света, при все още подходящо време.

Като седях и слушах всичко, съзнанието ми се стремеше да погълне фактите. Всичко отново се бе променило; плановете, които бях отложила и се опитвах да забравя за момента, изведнъж добиха гигантските измерения на реалността. Цялото приключение блесна пред очите ми и само за секунда разбрах, че наистина знам какво върша. Тази секунда отмина и аз отново се включих в обсъждането, вече напълно отдадена на проекта.

Говорихме до късно и накрая решихме да се срещнем на другия ден — все пак утрото е по-мъдро от вечерта. У дома сто пъти трябва да съм накарала Роб да ме уверява, че не сънувам. В ранните утринни часове лежах, без да мога да заспя, и осъзнавах, че поради някакъв невероятен късмет аз съм получила възможността да бъда първата жена, обиколила сама света с яхта без спиране.

* Състезание по маршрут: Англия—Южна Африка — Южна Америка — Англия.

Насаме с морето

Зелени пасища

Be Sociable, Share!
You can leave a response, or trackback from your own site.

Leave a Reply

*

Powered by WordPress | Designed by: seo services | Thanks to seo company, web designer and internet marketing company
QR Code Business Card