Зелени пасища

Сгушена в един ъгъл на кокпита, защитена от студа в плътен непромокаем костюм, наблюдавах внимателно как светлината полека чезне от небето. Черни дъждовни шквалове, пръснати по целия хоризонт, бавно идваха насам и връхлитаха върху «Кру-сейдър» с дивия порив на вятъра. Някъде зад тази облачна стена залязваше слънцето и аз с напрежение се взирах в небето, за да забележа някакво оцветяване: червеният, дори и най-слабият розов оттенък би ми подсказал, че утре няма да има буря.

Преди последния щорм времето бе подобно на сегашното, но този път небето имаше цвета на медта, зловещо жълтозелено, което напълно ме отчая. Оттогава всяка нощ оставах на вахта, докато ръцете и лицето ми замръзваха, тъй като знаех, че «Крусейдър» едва ли ще издържи още една буря с повредената си мачта, крепена от моето импровизирано стъкмяване. Предстоеше ми да плавам повече от хиляда мили до нос Хорн.

От самата мисъл за това ме побиваха тръпки. Още две седмици, че и повече, преди да намеря убежище на Фолкландските острови. . . ако въобще успея. Вече не мислех как ще пристигна там, а само как ще преодолея всеки един от идващите дни. Все по-често и по-често се питах какво правя тук. Каква сила ме бе грабнала и докарала в развълнувания, враждебен и пуст Южен океан?

Въображението ми винаги се е разпалвало от героични човешки постижения и още в детските си мечти се виждах като известна танцьорка, пианистка или изследователка, смайваща хората с таланта и смелостта си. . . А всъщност бях едно боязливо, стеснително малко момиче и това беше съвсем естествено, тъй като от раждането си до 12-годишна възраст живях заедно с брат си, сестрите и родителите си в една уединена ферма, потънала в зелените пътища на Хоукс бей, Нова Зеландия.

Почти не срещахме хора с изключение на двамата учители и когато един път в годината отивахме в съседния град. Но дори тогава ние, децата, рядко напускахме автомобила, за да попаднем сред плашещото множество от непознати граждани, които нямаха нищо общо с приятелски настроените люде от нашите мечти или от приказките преди лягане.
Въпреки че имахме толкова слаба връзка с външния свят, животът ни във фермата имаше и своите преимущества.

Разполагахме с десетки мили, които чакаха да ги изследваме, и ние скитахме по цял ден из полята, край реките, из дивите храсталаци; е, наистина имаше и последици, но се стигаше най-много до скъсани дрехи и издраскани колене. От четирите деца аз най-много обичах да скитам и често се загубвах. Мисля, че съм наследила страстта към пътешествията от баща си. Той е от ирландската фамилия Пауърс; напуснал бе графство Уотърфорд на 16-годишна възраст, за да търси работа в Нова Зеландия.

Нямаше обаче никаква връзка с мореплаването, така че не може да се твърди, че ми е внушил интерес към морето. Всъщност и от двата ми рода едва ли някой е спортувал повече от един неделен яхтсмен, да не говорим, че в родословното дърво липсват адмирали и морски капитани. Бяхме съвсем сухоземно семейство и главният ни спортен интерес бе конната езда.

Още с прохождането си ние, децата, се учехме да яздим— обикновено без седла върху понита. Парите във фермата по онова време не достигаха и не можехме да си позволим такива животни и екипировка, с каквито разполагаха някои от по-заможните ни съседи. Липсата на финес компенсирахме с настойчивост; на представления или събори рядко отсъствуваше пълният състав на семейство Пауърс — не винаги съобразяващо се с правилата, но винаги ентусиазирано.

Нямахме време за други спортове, но веднъж все пак построихме и лодка. За нещастие мястото на строежа бе на половин миля от най-близката вода — едно патешко езерце — и докато, довлечем тежката конструкция до брега, интересът ни към мореплаването вече бе спаднал; все пак спуснахме лодката на вода, но тя моментално потъна заедно с остатъка от ентусиазма ни.

На особена почит у нас бяха книгите и вечер четенето бе любимото ни занимание. И двамата ни родители са начетени хора и у дома имахме богат избор на литература. Ние се вживявахме в книгите, за нас образите в тях бяха истински. Те така рязко се различаваха от хората в нашия малък свят, че привлекателността им бе неизмерима; а и телевизията я нямаше, за да им съперничи (магическата кутия още не беше пристигнала в Нова Зеландия).

Както всички деца и ние изигравахме ролите на тези измислени или исторически герои в нашите игри. Неограничавани от родителите ни или от средата, тези игри бяха напълно безгрижни и волни. Съседите понякога мърмореха, че децата на Пауърс се държат като диви индианци, но мама отвръщаше, че това не пречи никому. Като деца само веднъж бяхме ходили до морския бряг и в този единствен случай получих схващане поради това, че се впуснах да плувам твърде скорр след ядене.

За същото нетърпение брат ми Брендан трябваше да бъде измъкван от водата за краката. Ето защо се научих да плувам край един плаж в Югославия чак на 23-годишна възраст. От пет- до дванадесетгодишна посещавах едно малко местно училище заедно с брат си и двете си сестри. С детинска хитрост и обезоръжаваща усмивка успявах да избегна каквито и да е сериозни занимания, като смятане и писане например, и щастлива прекарвах времето си в игри и мечти.

На съответната възраст по-големите ми сестри Фиона и Джулиет бяха изпратени в католически пансион.Липсваше им много животът във фермата и се чувствуваха нещастни. Изплашена, очаквах същата съдба, но за мой късмет родителите ми се преместиха в по-голяма ферма в друга област. Вместо в пансион ме пратиха в местното училище, където трябваше да изживея истински шок: сложиха ме сама на чин и поискаха да покажа какво мога; да започнеш на 12 голини е малко късно.

Може би от мен никога нямаше да излезе учен, но тук открих, че мога да се занимавам, макар и само с предметите, които ме интересуват, а те не бяха много. Въпреки че това преместване в Бей ъф Пленти ни донесе повече контакти с хора, ние си оставахме все тъй плахи и прекарвахме свободното си време у дома.

Когато станах на 13 години, получих първото си пони — от Джулиет. Беше наскоро опитомено и зло като полудива коза. Хвърлило няколко пъти Джулиет и тя съвсем разумно бе решила да няма нищо общо с него. Аз обаче не можех да се противя на желанието си да имам собствен кон, пък бил той и злобен. Всеки ден в продължение на една година ние водехме битка.

Сравнително бързо стигнахме до споразумение: първо понито ще ме хвърли и след като го стори, ще се остави да го яздя. Открих у себе си наличието на известен инат. Решила веднъж да яздя понито всеки ден, разбрах, че само страхът може да бъде причина да се откажа; бях достатъчно неразумна и повече държах да не бъда страхлива.

Бях самотна в училище, имах най-много по една приятелка и прекарвах повечето от свободното си време в училищната библиотека.. Не исках да ме виждат самичка, тъй като изглеждах подозрителна, не се чувствувах добре в компания. Ходех в девическото училище в Роторуа.

Фиона и Джулиет учеха в него, но то бе толкова голямо, че рядко ги виждах. С течение на времето откриха с известна изненада, че Фиона и Джулиет са ми сестри. Учителите очевидно се чудеха как е възможно децата от едно семейство да са толкова различни по темперамент и способности. Отегчавах се, губех интерес към училището и се отдавах само на мечти. Тъй като бележките ми ставаха все по-слаби и по-слаби, майка ми, огорчена, предложи да напусна и да стана ученичка на местната фризьорка.

Беше ми безразлично дали ще продължа училище, или ще чиракувам, но когато наближиха изпитите в края на срока и бях изправена пред сигурен провал, зарязах учението и приех да ида при фризьорката за четири години. От 13-годишна аз започнах да прекарвам все повече време около потока до фермата, ловях риба или просто зяпах ромолящата вода и си мислех. По време на яростни, бури, когато вятърът виеше в дърветата и проливният дъжд се лееше в долината, обичах да съм навън.

Бях очарована от елементите (земя, въздух, огън и вода), може би защото те са неподвластни на човека; по-вероятно е все пак да съм страдала от прекомерно четене на романтична литература. Работата ми допадаше. Винаги съм била малко артистична и обичах да майсторя нещо със собствените си ръце. Компанията само от жени обаче бе със съмнителни качества, но тъкмо тя ме излекува от провинциалната ми стеснителност и остави у мен дълготрайна ненавист към празните приказки и клюките.

Открих, че не понасям безкрайните разговори за къщи, за това, какво правят съседите и какво ще се готви за вечеря. Исках да науча много повече за хората, да разбера това, което движи и тях, и света напред. Но съвсем малко от жените, които срещах, показваха интерес към тези теми, така че трябваше отново да се върна към книгите и да открия нещата сама, от втора ръка.

Когато станах на 17 години, изведнъж проумях каква идиотка съм била, като съм напуснала училище, без да получа каквото и да е образование и професия. Започнах да се съмнявам дали не съм глуповата и реших да се опитам да поправя положението. Постъпих във вечерно училище и в края на годината успях да получа отлични оценки по изкуство и дизайн.

Следващата година се хванах с немския. Работата бе започнала да ми омръзна и реших, че искам да пътувам. Австрия бе възбудила любопитството ми, защото ми се струваше, че тъкмо там могат да се видят най-добре различията между новата култура на Нова Зеландия и старата култура на Европа. Както мнозинството млади хора и аз преминах през различните етапи на неодобрение на установения ред; бившите ми съученички се женеха и вече раждаха деца, а аз просто не можех да си се представя в техните роли.

Желаех нещо различно; не знаех точно какво, но трябваше да бъде различно. В последвалите три години, докато стана на 21, съсредоточих усилията си да пестя за планираното пътешествие в чужбина.. Джулиет също бе решила да пътешествува, ето защо мислехме да пътуваме, заедно. Излизах рядко в този период, прекарвах много време у дома и се занимавах с градината.

Когато не прехвърлях планини от камъни за градината, по цели дни се отдавах на езда. Вече имахме телевизор, но не ми харесваше много; вечерите бяха посветени на четене. Ограничавах се сама: имаше толкова неща, които бих могла да извърша, но след като бях решила да замина, не исках да се обвързвам с нищо, което да ме задържа.

Бъдещето бе съвсем неясно. Имах интересното усещане, че ми предстои да прекрача в космоса. В едно бях сигурна: исках сама да уреждам бъдещето си, исках да избирам, а не да приемам наготово. Джулиет и аз потеглихме от Нова Зеландия в навечерието на новата 1970 година. Решихме за започнем с няколкомесечен престой в Англия, преди да се осмелим да опитаме наистина «чужда» страна.

Пътувахме с кораб почти пет седмици и в първите три дни от плаването страдах от морска болест. Това е напълно обяснимо, мислех си аз, тъй като преминахме през опашката на циклон. След като се оправих, открих, че животът на борда е много привлекателен; хареса ми гръцката кухня, научих се да играя шах и бридж, да извървявам десетки мили по люлеещите се коридори и накрая да стигам до желаното място.

Пристигнахме в Англия, взехме водния трамвай по Темза до Лондон и накрая отседнахме в един апартамент в Ричмънд, където живяхме десет месеца. Намерих си работа като фризьорка, но скоро напуснах и опитах силите си като барманка: интересна, макар и немного доходна работа, която ми отнемаше сравнително малко от времето за мислене. Бях погълната от все по-настоятелния личен въпрос какво да правя със своя живот.

Да живея и работя в Лондон явно не беше задоволителен отговор; със същия успех бих могла да си остана в къщи. На кораба с Джулиет бяхме намерили нови приятели, които дойдоха да живеят наблизо, и за пръв път в моя живот се случи личната привързаност напълно да унищожи волята и свободата ми — чувствувах се неспособна да взема и най-елементарно решение, чувство, което никак не ми харесваше.

Отчаяна, открих, че нямам лично мнение по какъвто и да е въпрос и ме грози опасността да започна да приемам чуждите мнения драговолно. Чувствувах се неопитна и наивна и все по-неудобно ми ставаше да изразявам мисли, които не бяха мои и в които не бях убедена. В края на десетте месеца нашата компания започна да се разпръсва и аз реших да осъществя онова пътуване до Австрия, което бях планирала макар и бегло.

Джулиет смяташе да отиде във ФРГ, но в последния момент не й хареса шумът на големия промишлен град, където трябваше да преподава, и вместо това предпочете да дойде с мен в Австрия. Пътувахме до планинския район Тирол, където се надявахме да намерим работа в някой планински курорт. Джулиет не знаеше немски, аз — съвсем малко, така че не можехме да разчитаме на по-хубава работа и трябваше да се задоволим с каквото и да е.

Хванахме се келнерки, професия, която ненавиждах, защото не ни оставяше време за ски, а това бе главната причина ла отидем там. След един месец се разболях и когато оздравях, открих,, че снегът и туристите са изчезнали. Разбира се, в този безснежен и опустял курорт нямаха нужда от келнерки, така че трябваше: да продължим пътя си.

Аз отидох при приятели във Франция, за да укрепя здравето си и да направя следващата решителна крачка. Само с 16 лири стерлинги в джоба взех влака за Виена. За първи път в живота си щях да бъда наистина сама — сама, без семейството си, без приятели.

Веднага си намерих работа като фризьорка, изглежда, единственото нещо, което можех да върша, тъй като немският ми беше много слаб. Но твърде скоро, когато започнах да разбирам езика достатъчно, старите чувства на отчаяние се върнаха: тези хора не само говореха на чужд език, техните възгледи и интереси бяха чужди за мен.

Дали единствено за съседите си говореха хората по целия свят? Къде бяха героите от моите книги, в които имаше приключения, опасности, стремления изглежда, не бях открила мястото, където мога да ги срещна. Преди да се видим отново с Джулиет след шест седмици, рядко ми се случваше да разговарям, при това — нито веднъж на английски.

Не се учудих, когато след време установих, че едва мога да общувам. В началото беше истинско мъчение, тъй като не бях в състояние да говоря езика, но пък ми харесваше да се чувствувам сама в тълпата. Нравеше ми се да бъда далеч от хората и техните грижи; всъщност осъзнах, че предпочитам да не познавам никого. Опитах се да анализирам причините за това и дойдох да заключението, че освен разочарованието от празното дърдорене сигурно съм страдала и от някакво отчуждение.

Не можех лесно да общувам с хората, а мразех да се срещам с тях просто така: връхлитаха ме угризения, че не намирам за какво да разговаряме. Изработих си навика да не гледам хората в лицето и когато се разхождах по улиците, зяпах по витрините. Това изненада Джулиет, веднъж дори минах покрай нея, без да я забележа.

Реших все пак, че моето състояние на анонимност не може да трае вечно, и се запознах с няколко души. Ходех и на вечерни лекции по немски в университета. Там открих, че езиците ми допадат, и ми се поиска да науча добре немски. В опитите си да разбера какво всъщност искам да правя вземах часове по рисуване и моделиране с глина. През свободното си време или четях в стаята си, или се разхождах по малките улички и алеи на Виена.

Наслаждавах се на приглушената музика, която долиташе от дворчетата, скрити зад живи плетове, радвах се на снежинките, които сякаш открай време танцуваха край витрините на топлите магазини. Обичах да вървя по тихите павирани алеи, над които се надвесваха изрязани от дърво фигури и странни животни, надничащи от портите и стрехите.

Посетих почти всички църкви в града — странно занимание за една атеистка. Макар че религиозните убеждения от детството» ми се бяха размили в годините, харесвах църквите и рядко минавах покрай някоя, без да надникна и да видя какво представлява отвътре. Мрачните интериори бяха странни и загадъчни и извикваха спомени за дните, когато ходехме в малката маорска църква в съседното село. Ъглите се губеха в тъмнината и винаги се питах какво ще излезе от стените — ангели или дяволи.

Прекарвах цели часове във виенските кафенета и наблюдавах дребните старици, които възбудено сърбаха кафетата си, отпиваха от чашите вода, като че изпълняваха този ритуал от години. В душата ми се раждаше странно отчаяние, когато си представях, че и аз ще изглеждам някога като тях. Такива болни мисли занимаваха ума ми постоянно и все не успявах да се приближа до някакво решение. В началото на лятото на 1973 година вече ми бе дошло до гуша.

Напуснах работа и си взех велосипед. Бях уверена, че най-добрият начин да вникнеш хубаво в нещата е да вървиш пеш, но тъй като да нося собствеността си на гръб нямаше да е леко, купих колелото. Ужасена от перспективата да въртя педалите из австрийските планини, сложих отзад на велосипеда едно малко моторче. Напуснах Виена и поех към хълмовете край града. В малък пакет отзад имах още един чифт джинси, пуловер и няколко книги.

Избирах най-малките пътчета, които можех да открия, толкова малки, че понякога ме отвеждаха в задния двор на някоя ферма и трябваше бързо да се оттеглям. Колелото беше великолепно — достатъчно леко, за да въртя педалите по равните участъци, и с достатъчно мощен мотор, за да изкачвам с него хълмовете. След няколко дни в равнината сметнах, че съм готова за голямото изпитание, и се насочих към най-високия проход в Австрия — Грос Глокнер.

В планините още имаше сняг, беше хладно; предизвиквах смеха и поздравите на хората, които минаваха край мен в затоплените си автомобили. На върха трябваше здраво да настъпя: педалите и мотора срещу силния вятър, преди да прехвърля билото и да се спусна към топлото. Нощувах в частни къщи — след като прекарах една нощ в хижа заедно с кикотещи се и хъркащи немски момичета, реших, че спокойствието си струва по-високата цена.

Дните ми бяха тихи и ме поглъщаха изцяло. Не говорех с никого, освен когато поръчвах стая и храна, рядко виждах и автомобили. Успях да избягна една среща с някакви опасни хора, за които ме бяха предупредили, и десет дни след тръгването си пресякох австрийската граница — във ФРГ ме очакваха приятели от Виена. Натоварихме колелото в багажника на тяхната кола и прекарахме един месец в Швейцария.

През септември бях в Гърция. Но и безгрижният, пълен със слънце живот ми омръзна и заобмислях следващия си ход. Нямах почти никакви средства, но се бях заклела никога вече да не се връщам към фризьорството, така че трябваше да измисля нещо друго. Научих за някакво училище в Лондон, което организирало курсове за учители по чужди езици, и подадох молба. Липсата на достатъчно образование би могла да ми попречи, но вече знаех, че в Европа е възможно да получиш най-неочаквана работа, ако премълчиш за първите години от образованието си. За съжаление местата в курсовете бяха заети до февруари.

Като се върнах във Виена, вече бях почти без пари и без много да му мисля, позвъних на директорката на езиковото училище Берлиц, където работеше Джулиет. Поканиха ме на разговор, но докато стигнем опасната тема за моята квалификация, обясних, че съм сестра на Джулиет. Това коренно промени нещата. За късмет освен всичко друго имаха голяма нужда от учители. След едномесечно обучение аз вече преподавах на един клас, пред който треперех не по-малко от самите ученици.

Както и да е, научих се да преподавам на хора, които ме превъзхождаха с образованието си; когато станеше ясно, че ученикът ми знае повече от мен по дадената тема, бързо сменях халса и започвах да говоря за идиоми. Правописът беше най-слабото ми място и упорито избягвах да пиша каквото и да е на черната дъска. Макар работата ми да беше интересна, бавно и сигурно разбирах, че в големия град никога няма да намеря това, което търся. Оставаше ми обаче да открия какъв живот наистина желаех. Реших отново да изкарам колелото.

През юни 1975 година напуснах за последен път Виена. Великолепно е това чувство: да отпътуваш в неизвестното и да изгориш мостовете зад себе си. Обичах да преодолявам разстоянията и дори да изминех само петдесетина мили на ден, имах приятното усещане, че съм постигнала нещо.

Докато пътувах, бях оставила мисълта си да тече спокойно и бавно, съзнателно си давах много време да реша къде отивам и какво ще правя. Бях щастлива и сто на сто бях права, като предизвиквах съдбата, вместо да седя и да чакам нещо да се случи.
През онези седмици, прекарани върху седлото на велосипеда из Австрия, Швейцария и Франция, можех да усетя промяната, която бавно се извършваше за мен.

Животът ми течеше без сътресения, най-много да ми се наложеше да се справя със случаен шквал или да търся сервиз, където да поправят колелото ми. Този начин на живот бе идеалното противодействие на онези четири години, прекарани в големия град, и той ми даде възможността да направя няколко открития за себе си: харесвах живота на открито, обичах животните; ето защо реших да отида в Англия и да търся работа в зоологическа градина.

Писах на майка ми и на баща ми да им съобщя плановете си, изпратих колелото си на Джулиет във Виена и се отправих към Сен Мало, където можех да взема ферибота и по пътя си евентуално да спра в зоологическата градина в Джърси. Докато търсех канцелариите на фериботната линия, един пълен французин, усетил, че се лутам, предложи да ми покаже пътя. Както вървяхме двамата по кея, внезапно някакво момиче си показа главата от една яхта и случайно поглеждайки към нас, попита: «Някой ще пие ли кафе?»

Аз се засмях и отминах, тъй като тя явно се бе обърнала към екипажа на лодката, но французинът си е французин и отвърна: «Да, две кафета, ако обичате.» За моя изненада момичето настоя да се качим на борда и така се запознах с прочутата яхта «Бритиш стийл», която бе обиколила света.

Момичето излезе новозеландка, която плаваше заедно с мъжа си. Стана ми интересно, когато чух, че с още няколко души наели яхтата на Чей Блайт и заедно с нейния шкипер дошли през Ламанша от Англия. Зададох куп въпроси за яхтата и за Чей Блайт — имах бегли спомени, че някога съм чела и слушала за него. Научих, че той е обиколил света с «Бритиш стийл» сам и без да спира в пристанище по «невъзможния» път: срещу благоприятните ветрове и течения.

Виждаше ми се трудно за вярване. Исках да науча още нещо за това и момичето ме покани да вляза вътре и да ме запознае с шкипера, който, както каза тя, вече се съвземал след безсънната нощ в морето. Французинът си замина, а аз се спуснах долу в яхтата, за да се срещна с Робърт Джеймс.

Насаме с морето

Обрат

Be Sociable, Share!
You can leave a response, or trackback from your own site.

Leave a Reply

*

Powered by WordPress | Designed by: seo services | Thanks to seo company, web designer and internet marketing company
QR Code Business Card